Делириум

Разказва ми много за Пустошта и за хората, които живеят там. Аз слагам глава на гърдите му, затварям очи и си ги представям: представям си онази жена, която всички наричат Лудата Кейтлин и която прави големи ветропоказатели от старо желязо и смачкани кутии от кока-кола; представям си дядо Джонс, който е към деветдесет години, но все още изкачва планините, всеки ден, търси горски ягоди и диви животни за храна; представям си огньовете на открито и заспалите хора отвън, направо под звездите, и песните, и разговорите до късно вечер, и смеховете до късно през нощта, чак докато нощното небе избледнее.

Разбрах, че той се връща понякога там и все още смята Пустошта за свой дом. Веднъж си го призна, когато съжалих, че няма да мога да отида с него в дома му, за да разгледам студиото на улица „Форсайт“, където живее, откакто е студент — ако някой от съседите му го види да влиза в сградата с мен, с нас е свършено. Но той ме поправи бързо:

— Това не е дом.

Алекс ми споделя, че с Невалидните са намерили начин да преминават от Пустошта до Портланд и обратно, но когато го питам за подробности, мълчи.

— Един ден може би сама ще видиш — казва само и ме оставя еднакво разтревожена и развълнувана.

Питам го за моя чичо, който избяга точно преди съдебния процес, но той се мръщи и клати глава.

— Там никой не идва с истинското си име. Не мисля, че го познавам.

Обяснява ми, че в страната има хиляди такива селища. Чичо може да е отишъл навсякъде — на север, на юг или на запад. Знае се само, че не е на изток, защото там е океанът. Алекс казва, че в Щатите има толкова много нерегулирани земи, колкото и градове. Това е толкова невероятно за мен, че в началото не му вярвам и когато споделям с Хана, тя също не вярва.

Алекс е добър слушател, може да мълчи с часове, докато му разказвам как съм отраснала в къщата на Каръл, как всички мислят, че Грейс не може да говори, но аз знам, че не е така. Смее се с глас, когато описвам Джени, пронизващия й поглед, лицето й на стара баба и навика да ме гледа така, сякаш аз съм деветгодишната.

С него мога да говоря свободно за мама, за годините, когато живеехме заедно само трите — тя, аз и Рейчъл. Разказвам му за дискотеките по чорапи, за песните, с които ни приспиваше, макар да си спомням само няколко ноти от тях. Не се срамувам да говоря. Може би, защото той ме слуша толкова търпеливо, гледа с ясните си топли очи право в моите и никога не ме съди. Веднъж дори споделям и последните думи на мама. Когато сълзите пълнят очите ми, той започва да ме гали бавно по гърба и на мен ми минава. Топлината на ръката му ги пресушава.

И естествено, се целуваме. Целуваме се толкова много, че когато не го правим, ми е трудно, защото свиквам да дишам през неговите устни.

Постепенно се отпускаме и аз започвам да изследвам и други части на тялото му. Деликатната структура на очертаващите се под кожата му ребра, гърдите и раменете му, издялани сякаш от камък, меките косми по краката му, аромата на море, който се носи от него — прекрасен и неповторим. Но още по-странното е, че му разрешавам и той да ме гледа. Първо стигаме само до повдигане на блузата и той целува раменете ми. После го оставям да свали блузата, да ме сложи на тревата и да ме гледа. В началото треперя цялата. Едва се сдържам да не покрия гърдите си с ръце, да се скрия някак. Изведнъж осъзнавам колко бяла изглежда кожата ми на слънцето, виждам пълзящите по мен мравки и мушици и съм убедена, че си мисли колко съм грозна и безформена.

Но той поема дълбоко въздух и прошепва:

— Прекрасна си.

Очите ми срещат неговите и аз усещам, че е искрен.

Същата вечер заставам пред огледалото в банята и за пръв път в живота си виждам нещо повече от едно невзрачно момиче. За пръв път стоя там с пусната коса, със смъкната под гърдите нощница и с блеснал поглед, и вярвам на думите му. Аз наистина съм красива.

Но не само аз. Всичко около мен е красиво. В книгата „Ш-ш-т“ се казва, че делириумът обърква възприятията и ти отнема възможността да мислиш логично, заблуждава преценката ти. Но не се казва нищо за това, че любовта превръща света в нещо много по-голямо, отколкото е. Дори и купчината старо желязо до найлоновите торби със смърдящи отпадъци ти се струва някак вълшебна, сякаш извънземно се е транспортирало на земята. На утринната светлина накацалите по покривите чайки изглеждат потопени в гъста бяла боя и блестят така ослепително на фона на бледосиньото небе, че мога да се закълна — не съм виждала нищо толкова прекрасно и толкова ярко в живота си. Дъждовните дни също са великолепни. Струва ти се, че от небето падат безценни камъни и въздухът е пълен с диаманти. Вятърът ми нашепва името на Алекс и океанът го повтаря; клоните на дърветата се поклащат в неразбираем танц. Всичко, което виждам и докосвам, ми напомня за него, може би затова всичко, което виждам и докосвам, е съвършено.