Делириум

Но аз не питам за това, а и той не обича да говори за миналото си. Въпреки това ми се струва, че го познавам отдавна, че винаги съм го познавала, без да е нужно да ми казва нещо конкретно.

— Сигурно е хубаво в такъв ден да си в Пустошта — изтърсвам ей така, колкото да кажа нещо. Алекс ме поглежда някак особено и аз добавям бързо: — Искам да кажа, че там сигурно е по-хладно. Заради дърветата, има повече сянка.

— Така е — отвръща той, завърта се към мен и се подпира на лакът. Затварям очи и се заглеждам в светлите и тъмни петна под клепачите си. Алекс мълчи, но аз усещам, че ме наблюдава. Най-накрая проговаря: — Можем да отидем там, ако искаш.

Решавам, че се шегува, и се засмивам. Но той мълчи. Отварям очи и виждам, че е напълно сериозен.

— Шегуваш се, нали?

Но още преди да го кажа, знам отговора и усещам как страхът се прокрадва в мен. Разбирам и защо цял ден се държи толкова странно. Тъгува за Пустошта.

— Ако искаш, можем да отидем — повтаря той, взира се в мен за миг, после се отпуска на одеялото. — Например утре. След като ти свърши смяната.

— Но как ще… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Остави всичко на мен. — Изведнъж очите му потъмняват, стават по-черни и по-дълбоки от тунели. — Искаш ли?

Струва ми се неправилно да говоря за това някак между другото, както си лежа, затова сядам. Преминаването през границата е едно от най-сериозните престъпления и се наказва със смърт. И макар да знам, че Алекс го прави от време на време, мисълта за огромния риск, който поема, досега ми е убягвала.

— Няма начин — казвам шепнешком. — Невъзможно е. Загражденията… охраната… пушките…

— Казах ти, остави на мен. — Той също сяда, взима лицето ми в ръцете си и се усмихва. — Всичко е възможно, Лена. — Това е една от любимите му фрази. Страхът отминава. С него се чувствам в пълна безопасност. Не вярвам, че може да се случи нещо лошо, докато сме заедно. — Ще отидем за няколко часа. Просто да знаеш как изглежда.

Избягвам погледа му.

— Не знам… — отвръщам с мъка, сякаш трябва да разкъсам някаква преграда в гърлото си.

Алекс се навежда, целува ме бързо по рамото и отново ляга.

— Не е страшно — казва и слага ръка на челото си, за да скрие очи от слънцето. — Просто си мислех, че ще ти е интересно.

— Ще ми е интересно, но…

— Лена, ако не искаш, няма да ходим. Просто предложих. Не настоявам.

Кимам мълчаливо. Краката ми лепнат от потта, но аз не обръщам внимание, вдигам ги и ги притискам до гърдите си. Последните му думи ме успокояват, но в същото време чувствам разочарование. Съзнанието ми пази неясен спомен от времето, когато Рейчъл ме предизвика да направя задно салто от кея на Уилард Бийч. Аз застанах на ръба с треперещи ръце, прекалено уплашена, за да скоча. Най-после тя видя страха ми, наведе се и прошепна: „Няма нищо, Лена Лу. Просто още не си готова“. Помня, че в онзи момент исках само едно: да се махна от ръба на кея. Но докато се връщахме към плажа, страхът се замени със срам.

И изведнъж разбирам, че искам да го направя.

— Хайде да отидем — изричам на един дъх.

Алекс пуска лицето ми и се вглежда в мен.

— Наистина ли го искаш?

Кимам, защото се страхувам да повторя думите. Страхувам се, че ако отворя уста, ще кажа нещо друго.

Той се отдръпва и се замисля. Мислех, че ще подскочи от радост, но на лицето му няма усмивка. Дъвче известно време устните си нервно, после казва бавно:

— Това означава да нарушим вечерния час.

— Това означава да нарушим много правила.

Той се вглежда в мен. Виждам колко е загрижен и тревогата му преминава и в мен, но като болка, скрита някъде дълбоко.

— Виж, Лена — започва Алекс, премества поглед към изгорелите и подредени прилежно една до друга кибритени клечки и започва да ги пренарежда. — Може би идеята ми не е чак толкова добра. Ако ни хванат… искам да кажа, ако те хванат…

Поема дълбоко въздух и продължава:

— Имам предвид, че ако нещо се случи с теб, никога няма да си го простя.

— Имам ти доверие — казвам, убедена на сто и петдесет процента.

Той продължава да не гледа към мен.

— Да, но… наказанието за прекосяване на границата е… — Отново въздиша. — Наказанието е…

Но не може да изрече последната дума: смърт.

— Хей — сръчквам го лекичко в ребрата. Невероятно е как един човек може толкова много да се тревожи за теб и в същото време ти също да се тревожиш, да си готов да направиш всичко, ама всичко, само да го защитиш. — Знам правилата, Алекс. Живяла съм тук по-дълго от теб.

Най-после той се усмихва и също ме прегръща.

— Съвсем малко по-дълго.

— Но съм родена и израснала тук. А ти си преселник — забивам отново лакът в ребрата му, този път по-силно.

Алекс се засмива и се опитва да хване ръката ми. Аз също се засмивам и я крия отзад, той се хвърля и започва да ме гъделичка по корема.

— Преселник от джунглата — изписквам, когато ме грабва и притиска към одеялото.

— Градска фукла — отвръща той и ме целува. И всичко се размива: жегата, експлозията на цветове, всичко се завърта в красива феерия.