Делириум

Потта се лее като река от мен и буцата в гърлото ми продължава да нараства, ще ме задуши. Изведнъж виждам колко глупав е планът ни. Стотици, хиляди неща могат да ни провалят. Войникът на пост номер двайсет и едно може още да не е изпил кафето си… или може да е пил, но не достатъчно, за да заспи. Или валиумът в него да не е достатъчен. А дори и да заспи, Алекс може да сгреши и да не намери онази част от огражденията, по която не тече ток. Или пък междувременно да са решили да пуснат ток по цялата ограда.

Страхът ме хваща за гушата с две ръце и краката ми се подкосяват. Искам да привлека вниманието на Алекс, да му кажа, че трябва да се върнем, да оставим тази работа, но той продължава напред, а ако извикам или предизвикам шум, за да се обърне, охраната също ще ни забележи. В сравнение с тези момчета, регулаторите изглеждат като хлапета, които си играят на стражари и апаши. Регулаторите и проверителите имат палки и кучета; тези тук имат пушки и сълзотворен газ.

Най-после стигаме до северния край. Алекс прикляква зад едно от големите дървета и ме чака. Стигам и се снишавам до него. Това е последната възможност да му кажа, че искам да се върнем. Но не ми достига въздух да говоря и когато се опитвам да му кажа „не“ с глава, нищо не се получава. Имам чувството, че отново се връщам в съня си, че мракът ме поглъща, сграбчва ме и ме превръща в насекомо, залепнало в меда.

Надявам се Алекс сам да забележи колко съм уплашена. Той се навежда към мен и търси ухото ми. Устните му се удрят във врата ми, после докосват бузата ми и въпреки паническия страх, аз потръпвам от удоволствие. Най-после уцелва ухото ми и прошепва:

— Всичко ще бъде наред.

Страхът моментално отхлабва примката си. Щом съм с него, нищо лошо не може да ми се случи.

Тръгваме отново. Придвижваме се на етапи. Притичваме от едно дърво до друго, после спираме, а Алекс се ослушва, за да се увери, че горе няма движение, викове или звуци от приближаващи се стъпки. Сега моментите, в които сме изложени на погледите на охранителите, стават по-дълги, защото гората се разрежда. Колкото повече се приближаваме, толкова повече пространството се оголва, дърветата и храстите изчезват напълно и ние оставаме на открито, напълно беззащитни. Разстоянието между последния храст и оградата е само петнайсет метра, но на мен ми се струва, че преминавам през езеро от огън.

Пред нас останките от шосето, съществувало явно преди да откъснат Портланд от света, блестят като сребро на лунната светлина, приличат на гигантска паяжина. Място, където чудовището може да те хване в мрежите си и да те изяде. Алекс ме предупреди да не бързам, да се съсредоточа и да избера внимателно къде да прескоча телената ограда, но единственото, което виждам в момента, са тези остри метални шипове.

Споглеждаме се и изведнъж хукваме напред, отдалечаваме се от защитата на дърветата и се придвижваме бързо по напуканата повърхност на старото шосе. Алекс е пред мен, превил се е почти на две, аз също се навеждам колкото мога, но не съм сигурна, че това ми помага с нещо. Страхът ме връхлита от всички страни едновременно; никога не съм усещала подобно нещо. Не знам дали вятърът се събужда изведнъж, или всичко е от разтърсващия ме страх, но изведнъж ми става адски студено, сякаш са ме потопили в лед.

Мракът около нас оживява, изпълва се с движещи се сенки и страховити форми, готови всеки миг да се превърнат във войници с пушки. Виждам в съзнанието си тишината да се накъсва изведнъж от писъци, клаксони, изстрели, виждам кръв и ярки светлини. Светът се трансформира в серия от несвързани образи: ярък кръг от светлина около пост 21, кръгът се разширява, пълзи към нас, готов да ни погълне; излегнат на стола си войник спи с отворена уста; Алекс се обръща към мен и се усмихва… (Възможно ли е да ми се усмихва в този момент?) Танцуващи под краката ми камъни… Всичко изглежда нереално, лишено от материя, като сянка на пламък, дори и аз се чувствам нереална. Не усещам, че дишам, нито, че се движа, макар да съм сигурна, че правя и двете.