Делириум

Изведнъж се оказваме пред оградата. Алекс подскача и за момент ми се струва, че застива във въздуха. Искам да изкрещя: „Спри!“. Представям си съскането и цвърченето, когато тялото му допре до телта с напрежение петдесет хиляди волта, но той се хваща за нея и оградата се полюлява лекичко, мъртва и студена, както ми е обещал. Трябва да прескоча след него, но не мога. Не веднага. Удивлението ме завладява и прогонва бавно страха. Още от бебе са ме плашили с тази ограда и никога не съм имала смелостта да пристъпя по-близо от два метра от нея. Непрекъснато ни набиват в главите да не го правим, напомнят ни всеки ден. Казват, че ще се изпържим; казват, че ако я докоснем, сърцата ни ще се превърнат в сушени сливи и ще умрем на мига. Слагам ръка върху металната плетеница и прокарвам пръсти по нея. Мъртва, студена и безопасна като онези, с които ограждат спортните площадки и училищните дворове. Чак сега разбирам колко дълбоки и сложни са лъжите им, как пълзят из града, текат по улиците му като отходни води и ги изпълват със зловонието си. Целият град е построен върху лъжи.

Алекс се катери бързо, вече е преодолял половината височина. Поглежда през рамо и ме вижда да стоя на място, напълно неподвижна, като кръгъл идиот. Прави жест с глава, сякаш ме пита: „Какво правиш?“.

Слагам ръка на оградата, но веднага я отдръпвам. Шокът ме разтърсва от глава до пети, но това няма нищо общо с електричеството. Просто изведнъж ми просветва.

Лъгали са за всичко — за оградата, за съществуването на Невалидните, за милион други неща. Казваха ни, че проверките се правят за наша защита. Че задачата на регулаторите е просто да ни пазят.

Казваха ни, че любовта е болест и че ако я пипнем, накрая ще ни убие.

За пръв път осъзнавам, че това също може да е лъжа.

Алекс балансира горе и оградата се люлее леко. Поглеждам го и той отново ми дава знак да се качвам. Опасността е голяма и трябва да действам. Хващам се за телта и тръгвам нагоре. В известно отношение на оградата е още по-лошо от пътя. Там поне имахме някакъв контрол, можехме да изтичаме обратно и да се скрием между дърветата, ако видим патрул. Слаба надежда, но все пак надежда. А тук сме обърнати с гръб към граничните постове като две гигантски движещи се мишени с огромен надпис „Застреляй ме“ на гърбовете.

Алекс стига върха преди мен, виждам как избира внимателно и методично пътя си между възлите на бодливата тел. Прехвърля се от другата страна и тръгва предпазливо надолу, прави няколко стъпки и спира, за да ме изчака. Повтарям действията му. Треперя от страх и вълнение, но успявам да премина от другата страна и да сляза надолу. Най-после краката ми достигат твърда земя. Алекс ме хваща за ръка и ме повежда към гората, по-далече от границата.

Към Пустошта.

Осемнайсета глава

Мери, извади чадъра, слънцето блести,
но от тази сива пепел, дето все вали
ще ти побелей косата, чуваш ли ме ти?
Мери, извади чадъра, слънцето блести.

Мери, дръж греблата здраво, плавай все напред
и пази свещта готова, дръж я подръка,
че червеното в потока може да е само кръв.
Мери, дръж греблата здраво, плавай все напред.

„Госпожица Мери“ (популярна детска песничка още от времето на бомбардировките) от „Песнички за броене и пляскане с ръце: История на играта“.

Светлините от охранителните постове изчезват изведнъж, сякаш някой ги скрива зад щит. Гората се затваря около нас, листата и храстите ни притискат от всички страни, докосват лицата и раменете ми с хиляди тъмни ръце, отвсякъде се чуват звуци — истинска какофония от звуци — жужене на всякакви летящи насекоми, бухане на нощни птици, движение на диви животни под листата. Въздухът ухае толкова силно на цветя и живот, че изглежда плътен като завеса, можеш да го хванеш и повдигнеш. Цари непрогледен мрак. Не виждам дори и Алекс пред себе си, само усещам ръката му да стиска моята и да ме тегли напред.

Сега съм по-изплашена, отколкото на оградата, и се дръпвам, заставям го да ме разбере и да спре за малко.

— Още малко по-навътре — долита гласът му от мрака пред мен и ръката му продължава да ме дърпа.

Напредваме бавно. Чувам звуци от пречупване на клонки, шум от листа и разбирам, че той разчиства пътя пред нас. Струва ми се, че пълзим, но за моя изненада, границата и всичко от другата страна се изгубва от погледа ни бързо, сякаш никога не е съществувало. Зад мен е само тъмнина. Сякаш съм под земята.

— Алекс… — заговарям аз. Гласът ми е странен, приглушен.

— Спри за малко — прекъсва ме той. — Чакай.

Пуска ме и аз неволно надавам вик. Ръцете му веднага се връщат при мен и търсят раменете ми, устните му уцелват носа ми.