Делириум

Продължаваме напред. Едва сдържам сълзите си. Това, което видях тук, няма нищо общо с другото, което учим в часовете по история. В учебника ни показват снимки на усмихнати пилоти, вдигнали палци пред щастливи хора, които празнуват, че най-после са спасени, къщите са изгорени старателно, всичко е подредено сякаш специално за снимка. В учебника по история пише, че в тези къщи не живеели истински хора, а сенки, духове и привидения. Но докато вървим хванати ръка за ръка по изровения от бомбите път, разбирам, че не е било така. Тук е имало писъци, кръв и миризма на изгоряла плът. Тук са живели хора, яли са и са спали, говорили са по телефона, пържили са яйца и са пеели под душа. Става ми мъчно за всички тях и се изпълвам с гняв към онези, които са им сторили това. Намразвам моите хора заради моите стари хора… Боже, вече не знам коя съм и къде ми е мястото!

Не, не е вярно. Алекс! Мястото ми е при Алекс.

Малко по-нагоре по хълма се натъкваме на малка спретната къща в средата на зелено поле. Незнайно как, бомбите не са я засегнали и като изключим капаците, които висят под невероятни ъгли и потракват лекичко на вятъра, можеш да я сбъркаш с всяка една от къщите в Портланд. Само че тази изглежда много странно насред празното пространство, заобиколена от руините на съседните къщи, сякаш не принадлежи на това място, сякаш е малко агне, изгубило се в чуждо стадо.

— Някой живее ли в нея? — питам Алекс.

— Понякога хората я използват, когато вали или е много студено. Но само скитниците… Невалидните, които не се задържат на едно място. — Той отново се запъва, преди да изрече грозната дума, и свива устни, сякаш има лош вкус. — Ние не идваме тук. Хората казват, че бомбардировачите може да се върнат и да довършат работата си. Това е суеверие, разбира се, но се смята, че къщата носи лош късмет.

Той се усмихва със стегнати устни.

— Но иначе е разграбена напълно — одеяла, легла, дрехи… Аз се снабдих със съдове оттук.

Алекс ми каза, че си има свой дом в Пустошта, но когато го притиснах за подробности, замълча, каза само, че някой ден сама ще видя. Странно е, че хората могат да живеят в тази пустош и да се вълнуват от съдове, одеяла и други нормални неща.

— Сега сме натам.

Той ме издърпва от пътя и ме повлича отново към гората. Всъщност се радвам, че се връщаме сред дърветата. Над това причудливо отворено пространство с една-единствена къща, ръждясал камион и разрушени сгради витае нещо злокобно и ме потиска.

Този път тръгваме по добре утъпкана пътека. Тук-там по дърветата все още се вижда синя боя, но Алекс изглежда вече няма нужда от упътване. Вървим бързо един след друг. Дърветата тук са изсечени, храсталаците — разчистени, и ходенето е много по-лесно. Земята под краката ми е твърда, набивана с години от хиляди нозе. Сърцето ми забързва. Усещам, че сме близо.

Алекс се обръща към мен толкова рязко, че за малко не се блъскам в него. Изключва фенерчето и във внезапния мрак около нас веднага изплуват неясни сенки, приемат форма и отново се разпадат.

— Затвори очи — казва той и се усмихва.

— Защо? И така не виждам нищо.

Не мога да видя добре, но съм готова да се закълна, че извърта очи.

— Моля те, Лена!

— Добре.

Затварям очи и той хваща с две ръце моята. Води ме нанякъде около пет-шест метра и непрекъснато ме направлява: „Вдигни крак. Тук има камък“, или „Малко по-наляво“. И всеки път потръпвам притеснено. Най-после спираме и Алекс пуска ръката ми.

— Стигнахме — казва развълнувано. — Отвори очи.

Отварям ги и онемявам. Няколко пъти отварям уста, но я затварям веднага, защото към гърлото ми се надига мощен вик.

— Е? — суети се около мен той. — Какво ще кажеш?

Най-после започвам да пелтеча:

— Т-това, това е истинско?

— Разбира се, че е истинско — изсумтява той.

— Аз… имам предвид… удивително е.

Пристъпвам две крачки. Не знам какво точно си представях, че ще видя, но то нямаше нищо общо с това. Намираме се на дълго и широко разчистено място, макар да се вижда, че младите фиданки по краищата му се опитват да си върнат части от него и протягат тънки клони към небето, което ни покрива като светъл ореол, в чийто център е огромната ярка луна. Сред кръг от диви рози стои полуизтрит знак и колкото и да се взирам, не мога да го разчета. По-скоро се досещам, че на него пише „Село Подвижен Парк“. Поляната е пълна с каравани, но има и по-невероятни жилища: опънат между дърветата брезент със спуснати отстрани одеяла вместо стени и завеси за баня, служещи за входна врата; ръждясали камиони с покривала от ремаркета; стари микробуси с парчета плат вместо стъкла на прозорците. Поляната е осеяна с дупки, през деня вероятно в тях е горял огън, защото сега, в средата на нощта, огнищата тлеят и от тях се издигат тънки струйки дим, а наоколо се носи мирис на изгоряло дърво.

— Виждаш ли? — разперва ръце Алекс и се усмихва. — Бомбите не са унищожили всички.

— Защо не ми каза? — питам ядосано и тръгвам към центъра на поляната, като прескачам някакви подредени в кръг пънове, които може би представляват гостна на открито. — Защо?