Делириум

— Не ми е майка — поправям го бързо. Изведнъж ми се струва много важно да го уточня, въпреки че доскоро обичах, когато хората приемаха Каръл за моя майка. Това означаваше, че не знаеха семейната история. Но тогава обичах много неща, които сега ми изглеждат глупави.

— Ох, да — Брайън не може да не знае нещичко за истинската ми майка. Трябва да е било записано срещу името ми. — Извинявай, забравих.

„Разбира се, че си“, помислям си, но си замълчавам. Фактът, че кръжи около мен като муха, ме ядосва толкова, че вече не ми е толкова тъжно. Сълзите спират. Скръствам ръце и чакам да се досети или да се умори да зяпа гърба ми и да влезе вкъщи. Но хриптенето продължава.

Познавам го по-малко от половин час и вече ми се иска да го разкъсам. Писва ми да стоя там и да мълча, обръщам се и го заобикалям бързо.

— Сега съм много по-добре — казвам и продължавам към дома, без да го поглеждам. — Трябва да влизаме.

— Чакай, Лена — хваща ме за ръката той. Не, „хваща“ не е точната дума. По-скоро лепва потта си върху мен. Спирам, макар че не мога да се преборя със себе си и да го погледна. Взирам се упорито във вратата и за пръв път забелязвам, че по дървото в горния десен ъгъл има три големи дупки. Не е чудно, че това лято къщата се напълни с насекоми. Онзи ден Грейси намери калинка в стаята ни. Донесе ми я скрита в шепата си. Помогнах й да слезе долу и да я пусне на свобода.

Изведнъж ми става мъчно, но това не е свързано с Алекс, нито с Брайън. Просто ми е тъжно, че времето минава толкова бързо. Един ден ще се събудя и ще се окаже, че целият ми живот е вече зад гърба ми и продължава да лети напред, бърз като сън.

— Не знаех, че ще чуеш онова, което казах — заговаря Брайън. Питам се дали майка му не го е накарала да дойде при мен и да замаже положението, защото думите излизат с огромни усилия от устата му. Очите му търсят нещо на улицата зад мен. — Беше грубо от моя страна.

Сякаш не беше достатъчно унизително, че ме нарече грозна, ами сега ще идва и ще ми се извинява. Бузите ми пламват така, че започвам да се страхувам да не се стопят.

— Не се притеснявай — изстрелвам и се опитвам да отскубна ръката си от неговата. Но за моя изненада, той не ме пуска, въпреки че по правило не би трябвало изобщо да ме докосва.

— Исках да кажа… — Известно време устата му се мърда беззвучно нагоре-надолу. Погледът му избягва моя и продължава да изучава улицата зад мен, очите му шарят из нея като дебнеща котка. — Исках да кажа, че на снимките изглеждаше по-щастлива.

Това ме изненадва и в първия момент не успявам да измисля отговор.

— А сега не изглеждам щастлива, така ли? — питам объркано и се смущавам още повече. Странно е да разговарям с непознат и едновременно с това да знам, че съвсем скоро вече ще бъде най-близкият ми човек.

Но той не се смущава от въпроса ми. Поклаща глава и заявява:

— Виждам, че не си.

И пуска ръката ми, но аз вече нямам желание да избягам. Той продължава да гледа към улицата и това ми помага да се престраша и тайничко да го огледам. Не може да се нарече грозен. Не е красив като Алекс, това се вижда от километър — много е блед и е леко женствен, с пълни закръглени устни и малък чип нос, но очите му са ясни, светлосини, като утринно небе, и има красива и силна долна челюст. Става ми кофти. Чувствам се виновна. Сигурно си мисли, че съм нещастна, защото са ме определили за него. Не, вината не е в него, просто аз се промених — видях светлината или се заразих с делириум — зависи кой пита. А може би и двете.

— Съжалявам — казвам на глас. — Вината не е в теб. Просто… ме е страх от процедурата.

Припомням си колко нощи съм си представяла, че лежа на операционната маса и чакам упойката да превърне всичко в мъгла, чакам да се събудя обновена. Сега знам, че ще се събудя без Алекс. Ще се събудя в Мъглата и всичко ще бъде безцветно, непознато и размазано.

Най-после Брайън ме поглежда. В първия момент не мога да определя израза на лицето му, но после осъзнавам: съчувствие. Той ми съчувства. Изведнъж се впуска в дълъг монолог:

— Виж, може би не трябва да ти го казвам, но преди процедурата бях като теб. — Очите му отново бягат към улицата. Хриптенето обаче спира. Сега говори ясно, но тихо, за да не могат Каръл и майка му да го чуят през отворения прозорец. — Аз не… не бях готов.

Облизва устни и продължава шепнешком:

— Имаше едно момиче… Виждахме се понякога в парка. Тя гледаше децата на братовчедките си. Водеше ги на детската площадка. Аз бях капитан на отбора по фехтовка и ние тренирахме наблизо.

„Сигурно си капитан на отбора на инвалидите“, минава ми през главата, но разбира се, не го казвам на глас. Виждам, че се опитва да бъде мил.

— От време на време разговаряхме. Нищо повече — бърза да ме увери той. — Само няколко разговора. Тя имаше хубава усмивка и аз…

Изненадата и страхът ме разтърсват. Той се опитва да ми каже, че си приличаме. Някак си се е досетил за Алекс, не, може би не точно за Алекс, но за някого.

— Чакай малко. — Мислите препускат из главата ми като побеснели. — Да не искаш да кажеш, че преди процедурата си бил… си се разболял?