Делириум

Тръгвам по улиците, трепереща и отчаяна, без да знам какво да направя. Веднъж той ми бе споменал, че живее на „Форсайт“ — дълга редица от сиви сгради, притежание на университета — и се насочвам натам. Но всички блокове ми изглеждат еднакви. Има десетки и десетки, апартаментите са с хиляди. Готова съм да вляза във всеки от тях, да чукам по вратите, докато го открия, но това означава самоубийство. Няколко студенти ме оглеждат с подозрение — сигурна съм, че изглеждам ужасно, със зачервено лице, трескави очи, близо до истерията — и завивам по малка уличка. За да се успокоя, започвам да рецитирам наум една от молитвите за елементите: „В за водород с атомно тегло едно…“.

Толкова се унасям, че се губя из лабиринта от улици около университетското градче. Оказвам се на тясна еднопосочна алея, която виждам за пръв път, но тя ме отвежда до Монюмънт Скуеър. Губернаторът стои в средата му, както винаги, с протегната ръка, самотен и нещастен в припадащия вечерен здрач, сякаш е просяк, обречен да моли за милостиня до края на света.

Това ме подсеща. Изравям от дъното на чантата си лист хартия и химикалка и надрасквам набързо: „Искам да ти обясня. Ще те чакам в къщата в полунощ. 17 август“. Оглеждам се, за да се уверя, че никой не ме гледа от няколкото осветени прозореца на къщите наоколо, качвам се върху основата на статуята и мушкам бележката в дупката на юмрука й. Вероятността Алекс да провери тук е едно на милион. Но все пак я има.

Тази нощ, докато се измъквам от спалнята, чувам шум зад себе си. Обръщам се и виждам Грейси отново да седи на леглото си и да примигва към мен, очите й проблясват в тъмното като на животно. Докосвам с пръст устните си. Тя прави същото в съня си и аз се изнизвам навън.

Излизам и вдигам глава към прозореца. За миг ми се струва, че Грейси ме гледа отгоре. Лицето й е бледо като луната. Но вероятно всичко е игра на сенките по стените на къщата. Когато поглеждам отново, вече я няма.

Къщата на Брукс Стрийт 37 е тиха и тъне в мрак. Влизам през прозореца и се оглеждам. „Не е тук — мисля си отчаяно. — Няма да дойде“. Но съзнанието ми отказва да го повярва. Той трябва да дойде.

Донесла съм си фенерче, включвам го и тръгвам из къщата, за втори път този ден, без да смея да извикам името му, което си е чисто суеверие, но просто не мога да го произнеса. Ако не отговори, ще трябва да приема, че не е получил бележката ми или още по-лошо — че я е получил, но е решил да не идва.

Спирам за малко в хола.

Всичките ни неща — одеялата, игрите и книгите — са изчезнали. Лъчът на фенера осветява голи дъски. Мебелите са студени и мълчаливи, съблечени от всички доказателства за присъствието ни тук — захвърлени по пода дрехи и наполовина изпити бутилки с вода. Отдавна вече не се страхувам от къщата, не потръпвам, докато се разхождам из стаите и коридорите й, но сега празните пространства около мен ме плашат — стая след стая с никому ненужни вещи, рушащи се неща и примигващи във всеки ъгъл очи на гризачи. Студените тръпки стигат чак до костите ми. Значи Алекс все пак е идвал да почисти следите.

Посланието е до болка ясно. Той е приключил с мен.

За миг забравям да дишам. Изведнъж студът ме удря в гърдите като юмрук, като физическа сила, която разкъсва вътрешностите ми. Коленете ми се подкосяват и аз се свличам, треперейки неконтролируемо.

Алекс си е отишъл. В мен се надига задушаващ вик, разкъсва всички прегради и аз заридавам в тъмното, оставяйки фенерчето да падне на земята. Представям си как плача толкова много, че се удавям в сълзите си или реката от сълзи ме повлича надалеч.

Изведнъж усещам топла ръка на рамото си, пръсти, които се заплитат в корените на косите ми.

— Лена.

Обръщам се и виждам лицето му, надвесено над мен. Не мога да го видя добре, на оскъдната светлина то ми изглежда строго и неподвижно, сякаш издялано от камък. Решавам, че си го измислям, но той ме докосва и ръката му е плътна, топла и жива.

— Лена — прошепва отново той, но изглежда, не знае как да продължи. Ставам и избърсвам сълзите си.

— Получил си бележката ми? — казвам хълцайки, въпреки че се опитвам всячески да спра сълзите.

— Бележка ли? — учудва се той.

Иска ми се фенерчето да е в мен и да мога да видя по-ясно лицето му. Но в същото време се ужасявам, че може да открия отчуждение в него.

— Оставих ти бележка в ръката на Губернатора. Помолих те да се срещнем тук.

— Не съм ходил там — отвръща той и на мен ми се струва, че долавям студенина в гласа му. — Дойдох само да…

— Спри! — Не мога да го оставя да довърши. Не искам да ми каже, че е дошъл да събере нещата и че няма да се виждаме повече. Това ще ме убие. „Любов, най-смъртоносната болест“.

— Виж — казвам, хълцайки. — Виж, за днес… Идеята не беше моя. Каръл настоя да се запознаем и нямаше как да те предупредя. Излязохме навън… аз мислех за теб и за Пустошта, за това, че всичко се промени, че нямаме време, няма време за нас, и за един миг… ми се прииска нещата да се върнат, както бяха преди.