Делириум

— Опасно е да се връщаме в Пустошта — казва той. Гласът му е пресипнал, сякаш е крещял дълго време. Мускулите по челюстта му не спират да танцуват. — Затова реших да доведа Пустошта тук. Надявах се да ти хареса.

— Харесва ми. Направо се влюбих в тази стая. Обичам я. — Притискам ръце до гърдите му, но ми се струва, че още съм далече от него. По дяволите кожата. По дяволите костите и материалните тела. Искам да се сгуша вътре в него и да остана там завинаги.

— Лена. — Лицето му се променя за миг, но това преминава толкова бързо, че едва успявам да го уловя. Челюстта му продължава да се движи напред-назад. — Ти сама каза, че нямаме много време. Не ни е останало почти никакво…

— Не!

Заравям лице в гърдите му, увивам ръце около него и се притискам до болка. Не мога да си представя, не искам дори да мисля, че някога ще живея без него. Усещам сълзи в гласа му и стисвам устни от болка. Той е направил всичко това заради мен, вярва, че го заслужавам, и тази мисъл ме убива. Той е моят живот, той е животът и без него съм мъртва. — Няма да направя процедурата. Не мога да я направя. Искам да съм с теб. Трябва да съм с теб.

Алекс се навежда и поглежда в очите ми. Лицето му сияе, изпълнено с надежда.

— Няма защо да я правиш — казва изведнъж. Думите бликат като водопад от него. Явно го е обмислял дълго, но го е таял в себе си. — Не е необходимо да правиш това, Лена. Може да избягаме заедно. В Пустошта. Да отидем и повече да не се връщаме. Само че… не трябва никога да се връщаме. Разбираш ли ме? Иначе ще ни убият или ще ни заключат завинаги… Но… можем да го направим.

Ще ни убият. Той е напълно прав. Да бягам цял живот. Ето какво казах току-що. Бързо отстъпвам крачка назад. Изведнъж ми се завива свят.

— Чакай — казвам. — Задръж за момент.

Той ме пуска. Надеждата бавно изчезва от лицето му и ние оставаме загледани един в друг.

— Шегуваш се, нали? Не го искаш наистина? — вглежда се в очите ми той.

— Не, не, разбира се, аз просто…

— Просто се страхуваш — довършва мисълта ми той.

Отива до прозореца. Не иска да се обърне към мен.

А когато все пак го прави, погледът му отново ме стряска. Толкова е плътен и непроницаем, като стена.

— Не че се страхувам, аз…

Боря се с тъмната страна в себе си. Не знам коя съм. Искам Алекс, искам си стария живот, искам мир и спокойствие. Знам, че не мога да имам и двете едновременно, но не мога да живея без него.

— Няма нищо — казва глухо той. — Не е нужно да ми обясняваш.

— Мама — изведнъж излиза от устата ми. Алекс се обръща и ме поглежда изненадано. Аз съм не по-малко стъписана от него. Нямах представа какво ще кажа, преди да заговоря. — Не искам да съм като нея. Не разбираш ли? Видях какво й стори любовта. Видях как тя… Любовта я уби, Алекс. Тя ме остави, остави сестра ми, всички. И всичко заради онова нещо вътре в нея. Аз няма да бъда като нея.

Никога не съм говорила за това, нямах представа колко трудно ще бъде. Обръщам се към стената. Чувствам се ужасно, срам ме е, че сълзите отново потичат.

— Тя не беше излекувана, нали? — пита тихо той.

В първия момент не мога да отговоря, просто започвам да плача, отначало тихо, с надеждата той да не ме чуе. Когато си връщам контрола над гласа, казвам:

— Не е само това.

Всичко се връща в съзнанието ми с взлом, подробности, неща, които не съм споделяла с никого.

— Тя беше различна от всички. Аз… разбирах това, разбирах, че всички сме по-различни, но в началото то не ме плашеше. Беше нашата малка невинна тайна. Моята, нейната и на Рейчъл. Сякаш бяхме заговорници. Беше… прекрасно. Държахме завесите плътно спуснати, за да не ни види някой. Играехме една игра — мама се скриваше в тъмния коридор и ние се опитвахме да преминем от единия до другия край, а тя ни дебнеше и ни ловеше. Казваше, че е таласъм. Играта завършваше с всеобщо гъделичкане. Мама винаги се смееше. Всички се смеехме непрекъснато. Когато ставахме много шумни, тя слагаше ръце на устните ни и изведнъж застиваше, слушаше. Предполагам, че се е ослушвала за съседите, да се убеди, че не сме ги обезпокоили. Но никой от тях не идваше. Понякога ни правеше палачинки с боровинки, като лекарство. Тя береше сама боровинките. И винаги пееше. Имаше красив глас, мек и топъл, като мед…

Гласът ми затреперва, но сега не мога да спра. Думите се изливат като порой.

— Обичаше да танцува. Когато бях малка, качвах крачета върху нейните. Тя ме прегръщаше здраво и се понасяше бавно из стаята, отброяваше такта, опитваше се да ме научи да улавям ритъма. Не бях много добра, бях тромава, но тя винаги ми казваше, че съм красива.

Сълзите напълват очите ми и дъските под краката ми плуват в мъгла.

— Невинаги беше толкова хубаво. Понякога се събуждах посред нощ и я чувах да плаче. Притискаше лице във възглавницата, за да заглуши риданията, но аз разбирах. Когато плачеше, беше много страшно. Не съм виждала друг голям човек да плаче. А тя плачеше с глас, виеше… като животно. Имаше дни, когато изобщо не ставаше от леглото. Наричаше ги черни дни.