Делириум

Алекс идва по-близо до мен. Толкова силно треперя, че едва стоя на крака. Цялото ми тяло се тресе, сякаш се опитва да прогони нещо от себе си, да изхвърли нещо заседнало дълбоко в гърдите ми.

— През тези черни дни се молех на Бог да я излекува. Да я запази, да я спаси заради мен. Исках да сме заедно. Понякога ми се струваше, че е чул молитвите ми, защото тя се успокояваше. През по-голямата част от времето беше добре. Беше чудесно. — Нямам сили да изказвам думите на глас, затова ги прошепвам съвсем тихо. — Не разбираш ли? Тя се предаде заради онова нещо. Заради любовта. Предаде се на amor deliria nervosa или… както искаш го наречи. Предаде мен.

— Съжалявам, Лена — прошепва Алекс зад мен. Протяга ръка и започва да чертае с пръст големи бавни кръгове по гърба ми. Аз се притискам в него.

Но все още не съм свършила. Избърсвам рязко сълзите, въздишам дълбоко и продължавам:

— Всички мислят, че се е самоубила, защото не е могла да понесе още една процедура. Те продължаваха да правят опити. Щеше да й бъде за четвърти път. След втората процедура решиха, че ще е по-добре да не й слагат упойка. Мислеха, че тя пречи на операцията. Влезли са в мозъка й, Алекс, а тя е била будна.

Той стиска ръката ми и аз знам, че страда заедно с мен. После отново започва да чертае кръгове с пръста си.

— Но аз знам, че не това беше причината. Мама беше смела. Не се боеше от болката. Всъщност това беше големият проблем. Тя не се страхуваше. Не искаше да я излекуват; не искаше да забрави татко, да спре да го обича. Помня, че ми го каза веднъж, точно преди да умре. „Те не могат да ни отнемат това — ми каза. И се усмихна тъжно. — Опитват се да ми го вземат, но не могат.“ Носеше една от неговите значки около врата си, на верижка. Обикновено я криеше под дрехите, но онази нощ я извади и дълго я гледа. Беше странно бижу — сребърна кама с два скъпоценни камъка на дръжката, като очи. Татко го е носел на ръкава на ризите си. След смъртта му мама не се разделяше с нея. Не я махаше дори когато се къпеше…

Изведнъж усещам, че Алекс е свалил ръката си и е отстъпил две крачки от мен. Обръщам се и виждам, че ме гледа, пребледнял и стъписан, сякаш е видял призрак.

— Какво… — Чудя се дали не съм го засегнала с нещо, без да се усетя. Нещо в погледа му кара сърцето ми да забие бързо и силно. — Да не би да те обидих с нещо?

Той завърта глава. Тялото му остава изпънато и напрегнато като струна.

— Колко голяма беше? Камата, имам предвид? — пита той със странно изтънял глас.

— Не е важна камата, Алекс, важното е…

— Колко голяма беше? — повтаря въпроса си по-силно и по-настойчиво.

— Не мога да кажа… Колкото палец, може би.

Поглеждам го и се шашкам. В очите му се чете неимоверна болка, сякаш се опитва да глътне бодлива краставица.

— Всъщност беше на дядо — награда за специални заслуги към родината. Уникална е. Татко го е казал на мама.

Алекс мълчи. Обръща се настрани и на лунната светлина лицето му изглежда изсечено и плътно като от гранит.

Радвам се, че вече не гледа в мен. Беше започнал да ме плаши.

— Какво ще правиш утре? — заговаря с мъка той, сякаш всяка дума му причинява болка.

Не е нормално да пита такова нещо по средата на незавършен разговор и без никаква връзка с него. Това ме ядосва.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Моля те, Лена! — Ето, отново този глух глас, като че ли го душат. — Просто ми отговори. На работа ли си?

— Не. До събота съм в почивка. — Разтривам зиморничаво ръце. Излиза студен вятър и повдига косите от раменете ми. Кожата на краката ми настръхва. Есента идва. — Защо?

— Трябва да се срещнем. Аз… искам да ти покажа нещо.

Той отново застава в профил. Очите му са големи и тъмни, лицето му ми изглежда толкова чуждо, че отстъпвам назад.

— Няма ли да ми кажеш нещо повече? — Опитвам се да се засмея, но от устата ми излиза само хрип. Страх ме е. Искам да му кажа, че ме плаши. — Няма ли поне да ми подскажеш за какво става дума?

Той поема дълбоко въздух и за миг ми се струва, че няма да ми отговори.

— Лена — казва най-накрая, — мисля, че майка ти е жива.

Двайсет и първа глава

Свобода в допустимите граници.

Мир в рамките на града.

Щастие в себеотрицанието.

Надпис над портата на Криптата

Когато бях в четвърти клас, ни заведоха на екскурзия из Криптата. Всяко дете от началното училище трябва да я посети поне веднъж като част от образователната програма на държавата за борба с противообществените прояви. Не си спомням много от това посещение, освен ужаса и неясното усещане за студ, за тъмни каменни коридори, хлъзгави от влагата и мъха. Смисълът на екскурзията беше да ни изплашат и определено успяха.