Делириум

Той повтаря историята с „инцидента“ при оценяването ми. Очевидно двамата са в добри отношения, защото няколко пъти я нарича по име, а аз не виждам някъде табелка с името й. Тя вписва имената ни в древния компютър на бюрото си и ни препраща към охраната за проверка. Алекс поздравява приятелски и тук, и аз мислено му свалям шапка за самообладанието. Колкото до мен, аз не съм на себе си от страх, трудно ми е дори да сваля колана на дънките и треперя цялата пред детекторите за метал. Охранителите в Криптата са поне с петдесет процента по-едри от нормалните хора, с големи като ракети за тенис ръце и гърди като лодки. И всички носят пушки. Големи пушки. Автомати. Правя всичко възможно, за да скрия ужаса си, но как да останеш спокоен, когато трябва да се съблечеш буквално по бельо пред тези въоръжени великани?

Най-после минаваме през всички формалности и се обличаме в пълно мълчание. Учудвам се и се радвам, когато успявам сама да завържа обувките си.

— Само до Първи сектор — провиква се един от гигантите, докато Алекс ми прави жест да го последвам по коридора.

Стените са боядисани в болезнено жълто. У дома или в ярко осветен лекарски кабинет, или в офис, може да действа ободряващо, но осветен само от слабата примигваща флуоресцентна лампа, замърсена от влагата, от потни човешки ръце, от размазвани с години насекоми и кой знае още какво, цветът изглежда силно депресиращ, като широка усмивка, която разкрива нечии черни прогнили зъби.

— Знам, до Първи сектор — вдига ръка Алекс.

Сигурно другите сектори са забранени за посетители.

Тръгвам след него по тесен коридор, после по друг. Всичките са празни и никъде не се виждат килии, въпреки че, докато вървим, постепенно започват да се чуват стонове и писъци, както и странни животински звуци: блеене, мучене и мяукане, сякаш група хора имитират селскостопански двор. Сигурно наближаваме психиатричното отделение, но никъде не срещаме други хора, нито медицински персонал или охранители. Няма и пациенти. Навсякъде е толкова спокойно, че ме плаши, а също и тихо, като изключим онези ужасни звуци, които идват сякаш от самите стени. Решавам, че вече мога да говоря, и питам Алекс:

— Как така всички тук те познават?

— Наминавам често — отвръща той, сякаш отговорът му обяснява всичко.

Хората не „наминават“ току-така през Криптата. Това не ти е някой плаж, нито обществена тоалетна!

Решавам, че няма да ми каже нищо повече, и се готвя да го притисна, за да ми обясни по-подробно, когато той издува бузи, въздъхва и казва:

— Баща ми е тук, затова идвам.

Не мислех, че има нещо, което може да ме изненада на това място или да проникне през обвития ми като в облак от мъгла мозък и да ме разбуди, но ето че става точно така.

— Доколкото си спомням, ми каза, че баща ти е мъртъв.

Още в началото Алекс сподели, че баща му е мъртъв, но не се впусна в подробности. Единственото нещо, което успях да изтръгна от него, е, че човекът така и не е разбрал, че му се е родил син. От това заключих, че е починал, преди синът му да се роди.

Раменете на Алекс се повдигат и смъкват: явно, отново въздиша.

— Така е — мърмори той и свива рязко надясно по къс коридор, който свършва пред тежка желязна врата. На нея има изписана една-единствена дума: „Доживотни“. Под страшната дума някой е написал с химикалка „ха-ха“.

— Какво… — чувствам се напълно объркана, но нямам време да формулирам въпроса си. Алекс отваря вратата и посрещналият ни аромат на вятър, трева и свеж въздух е толкова неочакван и ободряващ, че замлъквам и вдишвам дълбоко на големи глътки. Без да осъзнавам, разбирам, че досега съм дишала през устата си.

Оказваме се в малък двор, заобиколен от всички страни от сивите стени на Криптата. Тук тревата е удивително сочна и гъста, стига до коленете ми. Едно самотно криво дърво се издига нагоре от лявата ми страна и в клоните му чурулика птичка. Толкова е хубаво, спокойно и странно да стоим сред малката, затворена между дебелите стени на затвора градина, като в окото на торнадо, да се радваме на тишината и мира, докато всичко около нас се руши!

Алекс прави няколко крачки, навежда глава и забива поглед в земята. Сигурно иска да се наслади на тишината, която се носи из въздуха като воал и покрива всичко около нас. Сега небето е по-тъмно, отколкото беше, когато влязохме тук, и на сивия, изпълнен със сенки фон, тревата изглежда жива, заредена с електричество, сякаш излъчва собствена светлина. Всеки момент ще завали. Светът е притихнал миг преди да издиша от себе си натрупаната енергия в истински ураган.

— Ето тук. — Гласът на Алекс звънва изненадващо силно и ме стряска. Той сочи към един камък, забит наполовина в земята. — Ето къде е баща ми.

Вглеждам се и виждам, че има десетки такива камъни в тревата. На пръв поглед изглеждат пръснати случайно из нея, но когато се вглеждам, виждам, че са забити нарочно дълбоко в земята. Някои от тях са покрити с избелели от времето черни букви; почти нищо не се разчита, но на един от тях разпознавам името „Ричард“, на друг — „починал“.

Надгробни камъни.