Делириум

Алекс не ми каза нищо повече за мама. Непрекъснато повтаряше: „Трябва да видиш сама“, като латерна, сякаш бе забравил другите думи. „Не искам да ти давам напразни надежди.“ После се разбрахме да се видим днес пред Криптата. Оттогава съм в шок. Непрекъснато се поздравявам, че вчера не се изплаших, не се разплаках, не се разпищях, не настоях за обяснения, но по-късно, у дома, осъзнах, че не помня как съм се прибрала, нито как съм се спасила от погледите на полицаите и регулаторите. Вървяла съм като в несвяст, глуха и сляпа за всичко около мен.

Но сега разбирам смисъла на това мозъчно вцепенение. Без него днес нямаше да мога да стана и да се облека. Нямаше да намеря пътя дотук и да продължа навътре, спазвайки установената дистанция между нас. Алекс тръгва напред, показва значката си на поста, сочи ме с пръст и се впуска в обяснения, явно ги е репетирал тази нощ:

— Имало е… инцидент при оценяването й — започва с равен тон. И двамата ме гледат втренчено, но в очите на войника забелязвам подозрение. Алекс ме гледа студено, очите му са като от стомана, златистата топлина е изчезнала и фактът, че може да се преструва толкова успешно, че се превръща в друг човек, който няма нищо общо с мен, ме разстройва. — Нищо сериозно, но родителите й и моите шефове смятат, че ще е от полза да й напомним какво се случва с онези, които не се подчиняват.

Войникът не сваля поглед от мен. Има пълно зачервено лице, кожата от двете страни на очите му е подута, сякаш е втасало тесто. Веднага си представям как плътта бухва толкова много, че скрива напълно очите му.

— Какъв инцидент? — пита той, без да спира да премята дъвката из устата си. Премества пушката от едното на другото си рамо и отново се втренчва в мен.

Алекс се навежда към него и казва тихо, но все пак достатъчно високо, за да го чуя:

— Казала, че любимият й цвят е този на изгряващото слънце.

Войникът се взира известно време в мен, после ни маха в знак, че може да минем.

— Изчакайте да отворя вратата.

Изчезва в една кабинка като онази, където работи Алекс, след няколко секунди електронната система се задейства и отваря вратата. Тръгваме с Алекс по алеята към входа на сградата. С всяка стъпка изгърбеният силует на Криптата става все по-голям. Вятърът се засилва и вдига във въздуха облаци прах, запращайки една самотна найлонова торбичка през тревата. Тя се премята и подскача в галоп, въздухът трепти от електричество, както винаги преди буря, усещам ясно онази странна вибрираща енергия, която подсказва, че всяка секунда може да се случи нещо страшно и целият свят да се разтвори в хаоса. Какво не бих дала Алекс да се обърне назад, да ми се усмихне и да ми подаде ръка. Но естествено, това не може да стане. Той крачи бързо пред мен, с изправени рамене и вперени напред очи.

Нямам представа колко хора са затворени в Криптата. Според изчисленията на Алекс са някъде около три хиляди. Благодарение на лечението, престъпленията в Портланд са рядкост, но понякога хората извършват кражби, рушат разни неща или се съпротивляват на процедурата. Тук затварят симпатизантите и несъгласните. Или ги екзекутират веднага, или ги оставят да изгният тук.

Криптата служи и за психиатрично отделение на града и макар да няма престъпления, тук има не по-малко луди от всякъде другаде. Въпреки лечението. Алекс би казал, че психично болните са толкова много именно заради лечението, и наистина, извършените по-рано от предвидената възраст процедури или онези, при които нещо се е объркало, водят до психически проблеми, нещо като ментална фрактура. Освен това има хора, които не могат да се възстановят след това — изпадат в кататония, гледат в една точка и се лигавят, и ако семействата им нямат достатъчно средства, за да ги гледат, те също се оказват в Криптата до края на живота си.

Две огромни двойни врати водят до вътрешността на затвора. Няколко малки прозорчета, вероятно с блиндирани стъкла, покрити с прах и оплюти от мухи, ми дават мъглива представа за дългия и тъмен коридор зад тях, осветен от няколко електрически крушки. На вратата има стар, излинял от дъжда и вятъра надпис: „Всички посетители минават първо през гишето за регистрация и после през електронна проверка“.

Алекс спира за част от секундата и пита, без да се обръща назад:

— Готова ли си?

— Да — отвръщам едва.

Вонята, която ни връхлита, когато влизаме, ме връща назад във времето, в четвърти клас. Мирише на хиляди притиснати едно в друго немити тела, примесена с острия мирис на белина и дезинфектанти. Но над всичко това се усеща дъхът на влагата — на коридори, които никога не изсъхват, на течащи тръби, на мъхове и плесени по стените и по всички онези скрити места, където не допускат посетители. Гишето за регистрация е наляво и жената, която седи зад един прозорец с бронирано стъкло, носи медицинска маска. Не я обвинявам за това.

За моя изненада, когато приближаваме, тя вдига поглед и назовава Алекс по име:

— Здрасти, Алекс. Кого водиш?