Делириум

Настъпва дълга и тягостна тишина, през която чувам как Брайън издиша шумно през носа. Сякаш някъде из ноздрите му има умиращ звяр.

Сигурно съм се загледала в него, защото госпожа Скарф обяснява:

— Брайън има астма.

— Ох — въздишам аз.

— Алергията му влошава нещата.

— Ъм… към какво е алергичен? — питам, защото ми се струва, че тя го очаква.

— Към домашен прах — изстрелва тя, сякаш е чакала да го каже, откакто е пристъпила прага ни. После хвърля строг поглед из хола, който между другото не е прашен, и Каръл се изчервява. — Освен това, към полени, кучета и котки, разбира се, фъстъци, морска храна, жито, мляко и чесън.

— Не знаех, че човек може да е алергичен към чесън — казвам и мислено си удрям един шамар. Просто не можах да се сдържа. Думите сами излязоха от устата ми.

— Лицето му се подува като мях — казва тя и ми хвърля обвиняващ поглед, сякаш аз съм виновна за това.

— Ох — възкликвам пак и отново настъпва неловка тишина.

Брайън не казва нищо, но гърдите му започват да свирят още по-силно.

Този път Каръл спасява положението.

— Лена — обръща се към мен, — може би Брайън и госпожа Скарф искат малко вода?

Чувствам се особено благодарна, че имам извинение да изляза от стаята, скачам толкова въодушевено, че за малко не бутам с коляно лампиона на пода.

— Разбира се. Веднага ще донеса.

— Но ако може, филтрирана — провиква се госпожа Скарф след мен, докато напускам стаята. — И да няма много лед.

Отивам в кухнята и започвам бавно да наливам чашите, естествено, от чешмата, отварям фризера и оставям студеният въздух да охлади лицето ми. Дочувам гласовете им от хола, но не разбирам кой говори и какво казва. Може би госпожа Скарф допълва списъка с алергиите на Брайън.

Знам, че в края на краищата трябва да се върна при тях, но краката ми не искат да помръднат. Когато най-после ги заставям да действат, имам чувството, че са се налели с олово, влачат се по коридора, но на мен ми се струва, че ме водят прекалено бързо. В главата ми се нижат редици от безкрайни сиви дни, разнообразявани само от бледожълто и бяло — цвета на хапчетата на Брайън. Дни с горчив вкус на лекарство. Утрини и вечери, изпълнени с тихия звук на овлажнител, със свистенето на гърдите му и с изнервящия звук на капеща чешма.

Няма как да го предотвратя. За съжаление, коридорът не е безкраен и аз влизам в стаята точно когато Брайън казва:

— Не е толкова хубава, колкото на онази снимка.

Той и майка му са с гръб към вратата, но ченето на Каръл пада, когато ме вижда, и двамата Скарф веднага извъртат глави към мен. Поне изглеждат засрамени. Той свежда бързо поглед, а тя се изчервява.

Никога не съм се чувствала толкова засрамена и уязвена. По-лошо е дори и от онази прозрачна рокля, с която трябваше да стоя пред оценителите в ярко осветената стая. Ръцете ми започват да треперят и водата се разплисква по таблата.

— Заповядайте — казвам и сама се учудвам откъде намирам сили да заобиколя дивана и да оставя чашите на масичката. — Както я искахте, с малко лед.

— Лена… — отваря уста леля, но аз я прекъсвам.

— Съжалявам. — Не знам как успявам да изфабрикувам някаква усмивка, въпреки че я задържам върху устните си само за част от секундата. Те също треперят. Сигурна съм, че всеки момент ще се разрева, и не знам какво да правя. — Не се чувствам много добре. Бих искала да глътна малко въздух отвън.

Не чакам разрешение, обръщам се и хуквам към вратата. Докато излизам, чувам Каръл, която се опитва да ме извини.

— Процедурата е след няколко седмици. Моля да я извините за проявената чувствителност. Сигурна съм, че ще се справим с това.

Сълзите идват, горещи и бързи, в мига, когато излизам навън. Светът пред мен се замъглява, цветовете и формите се смесват. Денят е тих и спокоен, плоският, нажежен до бяло метален диск на слънцето вече е извървял половината си път. Един червен балон се е закачил на дървото до оградата. Кой знае откога стои там. Люлее се ту на едната, ту на другата страна, трепти и подскача неуморно на връвчицата си.

Не знам как ще погледна Брайън, когато се върна в хола. Не знам изобщо дали ще мога. В главата ми напират ужасни, обидни думи, които искам да изкрещя в лицето му. „Поне не приличам на свинска тения“, или „Не ти ли е минавало през ума, че може да си алергичен към живота?“

Но знам, че няма… не мога да кажа нищо подобно. Освен това, проблемът не е, че подсвирква, като диша, и че е алергичен към всичко. Дори не е важно, че не ме харесва.

Проблемът е, че не е Алекс.

Вратата зад мен се отваря.

— Лена? — вика ме Брайън.

Бързо избърсвам сълзите с ръце. По-добре да умра, отколкото да го оставя да разбере, че глупавата му забележка ме е разстроила.

— Добре съм — викам в отговор, без да се обръщам, но знам, че изглеждам ужасно. — Идвам след минутка.

Или е тъп, или е инат, защото не се прибира. Затваря вратата зад себе си и слиза по стъпалата. Чувам хриптенето на гърдите му на две крачки от мен.

— Майка ти каза, че няма нищо против да дойда при теб — казва той.