Делириум

Оставаме заслушани в шума на отлива, водата се отдръпва, отърква се в скалите и отмива микроскопични песъчинки от него. Един ден, след хиляди години, камъкът ще се превърне в пясък. И може би след много, много време тук ще остане само вода. Всичко това ще се превърне в пясък.

Хана се обръща към града, казва:

— Хайде да се надбягваме до пистата — и се затичва, преди да кажа „добре“.

— Не е честно! — викам след нея, но не бързам да я настигна. Оставям я на няколко крачки пред себе си и се опитвам да я запечатам в съзнанието си такава: бягаща, усмихната, загоряла на слънцето, щастлива, хубава и моя; русата й коса блести с последните слънчеви лъчи като факла, като знак за нещо прекрасно, което ни предстои, като добри дни и за двете ни.

Любов — най-смъртоносната болест на света.

Убива те и в двата случая — когато я имаш, и когато я нямаш.

Но това невинаги е така.

Наказващите и наказаните. Екзекуторът, острието; отмяна на присъдата в последната минута; дълбока въздишка и поглед към небето над теб, и „Благодаря ти, Господи!“

Любовта може да те убие, но може и да те спаси.

Двайсет и пета глава

Трябва да вървя.

Смърт чака ме, ако остана тук.

Откъс от „Ромео и Жулиета“, Уилям Шекспир, препечатано в „Сто цитата, които трябва да знаем за границата“, „Принстън Ривю“

Когато към полунощ тръгвам към Брукс Стрийт, навън вече е захладяло и аз вдигам ципа на якето чак до брадичката. Улиците са тихи и тъмни, както винаги. Не се чува дори шумолене, нищо не помръдва, завесите по прозорците са неподвижни, няма прибягващи сенки по стените, няма горящи котешки очи или драскащи крачета на мишки, нито далечни стъпки на регулатори, тръгнали на поредната обиколка. Всичко е притихнало в очакване на зимата, целият град е като замръзнал и това малко ме плаши. Спомням си отново за онази къща в Пустошта, оцеляла незнайно как от летящите бомби, напълно съхранена, но необитаема, с растящи диви цветя из стаите.

Брукс Стрийт 37 е заключена.

Толкова се изненадвам, че забравям за страха и съмненията. Умът ми е в Алекс, къде е той, той ли е заключил вратата. Може да я е заключил, за да предпази вещите ни. Или съм закъсняла? Или съм подранила? Вече се готвя да прескоча оградата, когато той изниква от сенките вдясно от мен.

— Алекс! — Разделили сме се само преди няколко часа, но толкова се радвам да го видя, че забравям да шепна. Втурвам се към него с една-единствена мисъл — скоро ще бъде изцяло мой.

— Шшштт.

Прегръщам го, буквално скачам върху него, той ме притиска до себе си и леко залита назад. Навежда лице към мен, аз виждам, че се усмихва, и знам, че е не по-малко щастлив от мен. После целува върха на носа ми и прошепва:

— Още не сме в безопасност.

— Да, остава ни още малко. — Надигам се на пръсти и го целувам. Както обикновено, допирът на устните му прогонва всичко лошо в целия свят. С мъка се отдръпвам и го плесвам закачливо по ръката. — Дай ми ключа.

— Ключ ли? — поглежда ме объркано той.

— За катинара. — Опитвам се да го привлека към себе си, но той отстъпва назад и клати глава, лицето му се изопва и пребледнява. И в този момент разбирам, и двамата разбираме. Алекс понечва да каже нещо, но му трябва цяла вечност, през която най-после зацепвам защо го виждам толкова ясно. Той стои в рамка от светлина, не помръдва като хваната между фаровете на кола сърна. (Тази вечер регулаторите са взели със себе си прожектори.) Един глас разкъсва мрака:

— Не мърдай! На място и двамата. Ръцете на главите!

В същия момент гласът на Алекс най-после достига до мен.

— Бягай, Лена, бягай!

И отстъпва назад към тъмните сенки, но на мен ми трябва повече време да задействам краката си, и когато най-после хуквам като сляпа по първата възможна улица, нощта оживява, изпълва се с движещи се сенки, които протягат ръце към мен, викат, хващат ме за косата, десетки, не, стотици се материализират от въздуха, дърветата, земята.

— Хванете я! Хванете я!

Сърцето ми бие в гърлото, не мога да дишам. Страх ме е, умирам от страх. Сенките се превръщат в хора, всички протягат ръце към мен, крещят, оръжията в ръцете им — пушки, пистолети, палки — блестят зловещо на светлината на прожекторите. Изплъзвам се от нечии груби ръце и хуквам нагоре по хълма към Брандън Роуд, но те са много бързи. Преди да се скрия, един регулатор ме хваща отзад. Успявам да се измъкна, но се блъскам в мъж в униформа на охранител, ръцете му ме сграбчват здраво. Страхът ме поглъща, покрива ме като черен плащ, притиска ме и ми отнема дъха.

Една патрулна кола спира до мен, въртящата се отгоре лампа осветява всичко, но само за секунда, после пак настъпва мрак, светът около мен пулсира — черно, бяло, черно, бяло, всичко се движи бавно, на импулси, като в стар филм.

Виждам нечие лице да се изкривява в злобен вик, отляво изскача куче с оголени зъби. Някой крещи:

— Свалете я на земята! Свалете я на земята!

„Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам!“