Делириум

— И това го казва човек, дето е лежал на задника си цяло лято?

— Не, ти си лежала — навежда глава тя и ми смига. — Защото не бих нарекла тренировка онова, което правите с Алекс месеци наред.

— Шшшт!

— Споко. Няма никого.

Всичко изглежда толкова нормално, толкова приятно нормално, че ме залива вълна на радост и ми замайва главата. Улиците са нашарени със слънчеви петна и сенки, въздухът мирише на сол, на пържено и почти недоловимо на изхвърлени на пясъка водорасли. Искам да задържа този момент завинаги в себе си, да съхраня в сърцето си частица от стария си живот. Това ще бъде моята тайна.

— Ти гониш — тупвам Хана по рамото и набирам скорост.

Литвам напред, а тя след мен, излизаме от пистата и се насочваме към кейовете без колебания, без уговорки за маршрута. Краката ми са силни и стабилни, раната, която получих онази нощ от кучето, е заздравяла напълно, оставяйки на прасеца ми само малък червеникав белег като усмивка. Свежият въздух пълни гърдите ми, боли, но болката е приятна, напомня ти колко прекрасно е да дишаш, да те боли, да усещаш. Солта влиза в очите ми и аз примигвам бързо, без да знам дали е от потта, или са сълзи.

Не тичаме много бързо, но днешният спринт е един от най-добрите ни. На петия километър и двете забавяме, по негласно споразумение свиваме надолу към плажа и се просваме на пясъка със смях.

— Две минути — казва задъхано Хана. — Трябва да почина две минути.

— Жалка картинка си ти — казвам, макар да се радвам на почивката не по-малко от нея.

— Присмял се хърбел на щърбел — отвръща тя и мята шепа пясък към мен.

И двете се просваме по гръб с разтворени ръце и крака, сякаш ще правим снежни ангели. Пясъкът е изненадващо хладен и малко влажен. Сигурно сутринта, докато с Алекс сме били в Криптата, все пак са капнали няколко капки дъжд.

Замислям се отново за малката килия, за изписаната по стените дума и за слънчевия лъч през онази буква „О“, като през телескоп, и вълнението отново повдига гърдите ми. В тази секунда мама е някъде там — движи се, диша, съществува.

Добре, аз скоро ще бъда при нея.

На плажа има малко хора, повечето са семейства, излезли на разходка. Един старец върви бавно по брега и на всяка крачка бастунът му се забива в пясъка. Слънцето се крие зад облаците и заливът изглежда сив, с леки зеленикави оттенъци.

— Не мога да повярвам, че само след две седмици вече няма да се притеснявам за вечерния час — казва Хана и се обръща към мен. — За теб са по-малко от три седмици. Шестнайсет дни, нали?

— Да… — неудобно ми е да я лъжа, ставам и прегръщам коленете си с ръце.

— През първата вечер след процедурата ще остана цяла нощ навън, просто защото мога да го направя. — Тя се надига на лакът и ме стрелка с поглед. — Може да се наговорим и да го направим заедно. Само аз и ти.

Долавям молба в гласа й. Знам, че трябва да отвърна „Да, наистина. Ще бъде супер“. Знам, че това ще я накара да се почувства по-добре. Аз също ще се почувствам по-добре, ако се престоря, че животът си върви както обикновено.

Но не мога да изрека думите. Навеждам глава и започвам да почиствам песъчинките от бедрото си.

— Виж, Хана. Трябва да ти кажа нещо. За процедурата…

— Какво за нея?

Виждам я как застива в напрегнато очакване. Явно усеща, че говоря сериозно и това я тревожи.

— Обещай ми да не се сърдиш. Иначе няма да мога…

Спирам, преди да съм казала: „Ако ми се сърдиш, няма да мога да замина“.

Хана сяда, вдига ръка и се насилва да се засмее:

— Чакай да позная. С Алекс ще се качите на кораб, ще избягате и ще отидете при Невалидните. — Казва го през смях, но аз усещам нервното напрежение зад смеха й. Усещам, че иска да ме предизвика.

Аз не отговарям. Вглеждаме се една в друга и изведнъж смехът и безгрижието я напускат.

— Не говориш сериозно, нали? — казва накрая тя. — Занасяш ме.

— Трябва да отида, Хана — казвам тихо.

— Кога? — пита тя, захапва долната си устна и се заглежда встрани.

— Решихме го днес. Тази сутрин.

— Не, питам кога ще заминеш.

Колебанието ми трае не повече от секунда. След тази сутрин не съм сигурна, че познавам добре света, в който живея. Но познавам добре Хана и знам, че никога няма да ме предаде — поне не сега, преди да са забили онези игли в мозъка й, не са го разделили на части и не са я превърнали в инвалид. Защото, както осъзнавам сега, точно това е лечението: то изрязва от хората частица от тях и ги лишава от идентичност.

Но дотогава, докато дойде време да я изрежат, ще е твърде късно.

— В петък — казвам, — следващата седмица.

Тя вдишва остро, въздухът свисти между зъбите й.

— Занасяш ме — повтаря отчаяно.

— Трябва да ме разбереш. Аз… си нямам никого тук — отвръщам.

Тя отново ме поглежда. Очите й са огромни, виждам обидата в тях.

— Аз съм тук.

Изведнъж взимам решение. То е просто, смешно просто. Почти се изсмивам на глас.

— Ела с нас — изстрелвам към нея.

Хана оглежда бързо плажа, но всички вече са си тръгнали. Старецът е към средата на пътя си, далече от нас.

— Говоря сериозно, Хана. Можеш да дойдеш с нас. Там ще ти хареса. Невероятно е. Цялото селище…

— Ти си била там? — прекъсва ме рязко тя.