Делириум

Отпивам дълга благодарна глътка и пожарът в гърлото ми като че ли намалява.

Джени вдига рамене.

— Сигурно за инфекцията.

Ето защо стои до вратата и не иска да влезе при мен. Аз съм болна, мръсна, инфектирана. Страхува се да не се зарази.

— Няма да се разболееш, ако влезеш, знаеш ли това?

— Знам — казва бързо и някак отбранително тя, но остава на мястото си.

Чувствам се ужасно уморена.

— Колко е часът?

— Три и половина — отвръща тя.

Това ме изненадва. Минало е сравнително малко време, откакто излязох от дома за срещата с Алекс.

— Колко време ме е нямало?

Тя отново вдига рамене:

— Когато те донесоха, беше в безсъзнание — обяснява с равен тон, сякаш е нещо естествено, последствие от моя грешка, а не защото регулаторите ме фраснаха с палка по главата. Ето ти виц. Тя ме гледа, сякаш аз съм лудата, аз съм опасната. А онзи тъпак долу, който едва не размаза черепа ми по земята, е спасителят.

Не мога повече да я гледам и обръщам глава към стената.

— Къде е Грейс?

— Долу — отговаря тя, вече с нормалния си тон. — Тази нощ трябваше двете да спим в спални чували в хола.

Естествено, държат Грейс далеч от мен: малката впечатлителна Грейси трябва да бъде пазена зорко от болната си братовчедка. Аз наистина се чувствам болна, чувствам се отвратително. И отново започвам да си фантазирам, че подпалвам къщата. Леля има късмет, че нямам при себе си кибрит. Иначе като нищо ще го направя.

— Кажи ми какво стана. — Гласът на Джени се снишава до шепот, езикът й се раздвоява като на малка змия. — Кой те зарази?

— Джени!

Обръщам глава, изненадана да чуя гласа на Рейчъл. Виждам я застанала до вратата, стои и ни гледа с напълно непроницаемо лице.

— Леля Каръл иска да слезеш долу — казва на Джени тя и Джени веднага забързва към вратата, като ми хвърля оттам последен поглед, изпълнен със страх и възхищение. Чудя се дали и аз съм гледала така преди години, когато Рейчъл пипна делириум и трябваше четирима регулатори да я държат здраво за пода, преди да я отведат в лабораториите.

Рейчъл приближава до мен все със същия застинал израз на лицето.

— Как се чувстваш? — пита тихо.

— Фантастично! — отвръщам язвително, но тя продължава да ме гледа по същия начин, дори не трепва.

— Вземи тези — протяга ръка към мен и аз виждам две бели таблетки.

— Какво е това? Транквиланти ли са?

Миглите й потрепват.

— Това е адвил.

Долавям раздразнение зад външното спокойствие и се поздравявам за това. Не ми харесва да стои там, спокойна и далечна, и да ме оглежда, сякаш съм изложена в музей за препарирани животни.

— Каръл ли те извика?

Не знам дали да й се доверя за адвила, но решавам да рискувам. Главата ми ще се пръсне и според мен, дори и да е транквилант, надали ще може да влоши нещата повече от това. Каквото и да е, няма да мога да скоча от леглото и да избягам през вратата. Взимам хапчетата и ги гълтам с много вода;

— Да, и аз дойдох веднага. — Тя сяда на леглото до мен. — Спях, когато се обади.

— Съжалявам за неудобството. Но не съм искала да ме ударят по главата и да ме домъкнат тук.

Никога не съм й говорила по този начин и виждам, че това я изненадва. Тя разтрива уморено чело и за миг ми се струва, че виждам старата Рейчъл, моята Рейчъл, по-голямата ми сестра, която някога ме тероризираше с гъделичкане, сплиташе ми косата с удоволствие и се оплакваше, че продавачът винаги слага в моя сладолед по-големи топки.

Но образът избледнява бързо, сякаш някой го покрива с воал. Невероятно е, че съм приемала за нормално излекуваните да живеят сякаш покрити с плътен воал, потънали в сън. Може би, защото и аз съм сънувала през цялото време. Спала съм, и може би щях да проспя целия си живот, ако Алекс не ме бе събудил. Най-после виждам ясно света.

Рейчъл мълчи. Аз също нямам какво да й кажа, двете седим и се гледаме безмълвно. Затварям очи и чакам болката да отшуми, вслушвам се и се опитвам да различа поне няколко думи от какофонията от гласове, стъпки и приглушени възклицания на първия етаж, примесени с шума от телевизора в кухнята, но не успявам.

Най-накрая Рейчъл заговаря:

— Какво стана снощи, Лена?

Отварям очи и срещам погледа й.

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

Тя поклаща бавно глава.

— Аз съм ти сестра.

— Сякаш това означава нещо за теб.

Тя се отдръпва леко, само сантиметър. После пита отново. Гласът й е твърд като кремък.

— Кажи кой беше. Кой те зарази?

— Това е най-важното, нали? — викам, обръщам се на другата страна, вторачвам се в стената и потръпвам от студ. — Ако си дошла да ме разпитваш, само си губиш времето. По-добре си тръгвай.

— Дойдох, защото се тревожа.

— За какво? За семейството? За репутацията си? — Продължавам да гледам упорито в стената, като вдигам лекото памучно одеяло чак до брадичката си. — Или се тревожиш да не си помислят, че си знаела? Да не ти лепнат етикета „симпатизант“?

— Не се заяждай — въздъхва тя. — Тревожа се за теб. За теб, Лена. Искам да си в безопасност. Искам да бъдеш щастлива.