Делириум

— Нямах възможност да се чуя с нея.

Изразът на лицето й ми говори: „Вече ти казах“.

Вдигам вежди и й кимам: „Довери ми се“.

— Ще ми се да я видя преди процедурата. — Надявам се Каръл да слуша зад вратата и да приеме това за знак, че съм се примирила. — Защото след лечението нещата ще бъдат различни.

Хана вдига рамене, после разтваря ръце: „Какво искаш да направя?“

Въздишам леко и уж сменям темата.

— Помниш ли господин Райдър? В пети клас? Как си разменяхме бележки по цял ден?

— Да — казва объркано Хана. Все още не загрява. Не бих се учудила, ако си мисли, че ударът по главата ми е отнел способността да мисля ясно.

Отново въздишам преднамерено силно, сякаш съживявам спомена за старите добри времена с Хана и това ме настройва носталгично.

— Помниш ли, когато ни хвана, че преписваме, и ни премести в двата края на стаята? Всеки път, когато искахме да си кажем нещо, острехме моливите, пишехме бележки на малки листчета, сгъвахме ги и ги мушкахме в празната саксия за цветя в дъното на класната стая? — Насилвам се да се засмея. — Веднъж ми се наложи да остря молива си осемнайсет пъти. Но не ни хвана нито веднъж.

Нещо проблясва в очите на Хана, тя притихва и застава нащрек, като сърна, която се ослушва за хищници миг преди да побегне, после се засмива и казва:

— Да, помня. Горкият господин Райдър! Нямаше и най-малка представа.

Въпреки безгрижния тон, тя сяда на леглото на Грейс, подпира лакти на коленете си и ме поглежда сериозно. Ясно, вече схваща какво всъщност й казвам, докато въздишам по Алисън Давни и господин Райдър: тя трябва да остави бележка на Алекс.

Отново сменям темата.

— А помниш ли кога за пръв път направихме дълъг крос? Когато бягахме от Уест Енд до Губернатора? Тогава подскочих и ударих ръката му, сякаш правя здрасти с него.

Хана присвива очи към мен.

— Години наред го поздравяваме така — отвръща несигурно, явно все още не разбира, още не.

Продължавам, като внимавам да не покажа никакво вълнение или напрежение.

— Знаеш ли, някой ми каза, че преди време сигурно е държал нещо в ръка. Говоря за Губернатора, факла или някакъв ръкопис, не знам. Вижда се по празното място в свитата му в юмрук ръка.

Ето, казах й го. Хана поема дълбоко въздух, виждам, че вече разбира, но за да съм сигурна, добавям:

— Ще ми направиш ли услуга? Ще минеш ли същия маршрут днес? Една последна тренировка заради мен?

— Стига мелодрами, Лена. Процедурата въздейства върху мозъка ти, не върху краката. След нея отново ще можеш да бягаш — отвръща тя с лека досада, точно както биха искали да ми отговори, но в същото време се усмихва и кима. „Да, ще го направя. Ще мушна бележката там.“ Надеждата отново се връща, стопля кръвта ми и намалява физическата болка.

— Да, но ще бъде различно— хлипам аз. Лицето на Каръл моментално цъфва в пролуката на леко отворената врата. Изглежда доволна. Сигурно е решила, че в крайна сметка съм готова да приема процедурата. — Знаеш, че може нещо да се обърка.

— Няма да се обърка.

Хана става и се заглежда в мен.

— Обещавам ти — казва бавно тя, придавайки тежест на всяка дума. — Обещавам ти, че всичко ще мине добре.

Сърцето ми подскача. Този път тя ми казва нещо, и аз знам, че не говори за процедурата.

— Сега трябва да тръгвам — казва Хана и тръгва към вратата, почти подтичва. Осъзнавам, че ако нещата се получат, както си мисля, ако Хана предаде бележка на Алекс и той някак си успее да ме измъкне от къщата, която в момента е мой затвор — това ще е последният път, когато я виждам.

— Чакай — викам малко преди тя да стъпи на прага на вратата.

— Какво? — обръща се тя. Очите й блестят. Вълнува се, готова е да хукне към Губернатора. На фона на процеждащата се през капаците приглушена светлина ми се струва, че тя самата сияе, огряна сякаш от вътрешен огън. Сега разбирам защо са измислили думи за любовта, защо са им трябвали: те са единственият начин да покажа какво чувствам в момента, да опиша странната смесица от болка и удоволствие, от радост и страх, които ме изпълват наведнъж.

— Какво има? — пита нервно тя и подскача от нетърпение. Знам, че бърза да изпълни задачата си. „Обичам те“ — казвам й наум, но на глас изричам:

— Приятно бягане.

— Благодаря — отвръща тя и изчезва.

Двайсет и седма глава

Онзи, който се стреми към небето, може да падне. Но може и да полети.

Стара поговорка, неизвестен източник — от Списъка с опасни думи и идеи за нуждите на средните училища, www.ccdwi.gov.org