Делириум

Изведнъж кордата пада и аз съм свободна. Болката в раменете е непоносима, но въпреки нея и въпреки хилядите остри иглички, които се забиват в ръцете ми, съм готова да скачам и да крещя от радост. Сигурно и мама се е чувствала така, когато е зърнала първия слънчев лъч през каменната стена на онази килия.

Сядам в леглото и разтривам китките си. Грейси се свива до таблата на леглото и ме гледа. Навеждам се, прегръщам я и вдишвам миризмата й на ябълков сапун и прясна пот. Кожата й е гореща, не ми се мисли колко е напрегната и колко се е страхувала, докато се промъкне в стаята ми. Телцето й е изненадващо слабичко и крехко между ръцете ми и трепери като лист.

Но тя не е толкова крехка, не. Грейси е силна, по-силна от всички нас. Минава ми през ума, че със своето мълчание тя също се съпротивлява на системата по свой си начин. Мисълта, че имам до себе си истински борец, ме кара да се усмихна и да заровя лице в косите й. Тя ще се справи. С нея всичко ще бъде наред.

Отдръпвам я от себе си съвсем малко, за да мога да прошепна в ухото й:

— Чичо Уилям още ли е отвън?

Тя кима, събира длани и ги допира до бузата си, за да покаже, че чичо спи.

Отново се навеждам към нея.

— Регулаторите в къщата ли са?

Тя кима за втори път, вдига два пръста и стомахът ми се свива. Не един регулатор, а двама.

Ставам и стъпвам внимателно на вдървените си от обездвижването крака. Отивам на пръсти до прозореца и отварям колкото може по-тихо капаците с мисълта за спящия на десет крачки от мен чичо Уилям. Небето отвън е тъмно, с лилави оттенъци, като цвета на патладжан. Улицата тъне в сянка, сякаш е покрита с черно кадифе. Всичко е неподвижно, цари пълна тишина, но на хоризонта вече просветва. Зората е близо.

Отварям предпазливо прозореца, жадна за соления дъх на океана. Миризмата на сол и мъгла извиква в съзнанието ми образа на бликащ поток, символ на вечното движение. Става ми тъжно. Знам, че няма начин да открия Алекс в огромния, потънал в сън град, а не мога да мина границата без него. Единствената възможност е да стигна някак си до океана, да тръгна напред и да вървя, да вървя, докато водата ме погълне напълно. Питам се дали ще боли. Ще мисли ли Алекс за мен?

Някъде из улиците се чува шум от мотор, далечно подземно ръмжене като на задъхано животно. След няколко часа ярката заря на утрото ще прогони мрака, сенките ще се материализират, хората ще се събудят, с прозявка ще заредят кафето в машините и ще се приготвят за работа. Всичко ще бъде същото като вчера. Животът ще продължи. Дълбоко в мен нещо започва да боли, нещо старо и по-силно от думите: онази връв, която ни свързва с корена на самото съществувание. То се бунтува, бори се отчаяно за още, иска да остане тук, да продължи да съществува. Но аз ще го накарам да замлъкне и да ме остави да си отида.

По-добре да умра, отколкото да живея по вашите правила.

Двигателят се чува по-силно, приближава. Вече виждам самотен мотоциклетист, черно петно, задаващо се по улицата. Вглеждам се в него очарована. Само два пъти в живота си съм виждала мотоциклет и въпреки ситуацията, се възхищавам от красотата му, от начина, по който сякаш плува по улицата, металът проблясва за миг, после се скрива в тъмното като лъскава черна глава на видра, която ту се показва, ту се скрива във водата. Шофьорът — тъмна, разляла се като гъста течност по гърба на мотоциклета фигура — е само черна сянка, приведена напред, но докато приближава към мен, короната на главата му приема форма и цвят.

Короната на главата му. Като цвета на есенни листа, като разтопена мед, като пламък.

Алекс.

От гърдите ми изригва мощен вик, но аз успявам да го потисна до леко възклицание.

В коридора се чува шум, нещо се удря в стената. Чувам чичо Уилям да мърмори: „По дяволите!“

Алекс спира на тясната алея пред къщи, покрай която се вижда ивица трева, самотно анемично дърво и висока до кръста ограда. Изключва мотора и вдига лице нагоре. Навън все още е много тъмно, не съм сигурна, че ще ме види.

Рискувам и изричам тихо името му:

— Алекс!

Той ме вижда, усмихва ми се и разтваря ръце, сякаш да каже: „Нали не си се съмнявала, че ще дойда?“ Припомням си как изглеждаше първия път, когато го видях през прозореца на залата за наблюдение в лабораториите: целият сияеше, като звезда, която осветява мрака само за мен.

Сърцето ми се изпълва с любов, толкова силна, че тялото ми се превръща в лъч светлина и свети, свети през стените на стаята, огрява целия град, всичко останало потъва в мрака, оставаме само аз и Алекс, сами и свободни.

В този момент вратата се отваря с трясък, последван от виковете на Уилям.

След миг цялата къща е на крак: викове, светлини, тропот. Чичо Уилям застава на прага, крещи името на леля Каръл, всичко е като в онези филми на ужасите, където спящото чудовище се събужда, но в случая чудовището е цялата къща. По стълбите се надбягват стъпки — сигурно са регулаторите. Каръл изхвърча от спалнята си, нощницата й се вее зад нея като плащ, устата и е разкривена в силен и неразбираем вик.