Ден нула

— Не, дайте да приключим сега — отвърна Строс и се отпусна на канапето. Най-после запали цигарата си и издуха облаче дим.

— Правим опити да идентифицираме самоубиеца.

— Сигурни ли сте, че не е местен човек? — попита Строс.

— Да, но трябва да се провери.

— Имате ли представа защо някой би пожелал да навреди на Дики? — попита Коул.

— Никаква. Дики нямаше врагове, а само приятели. Повечето от тях са членове на мотоклуба.

— Работеше ли някъде? — попита Пулър.

— Ами… Не, в момента не.

— А преди това?

— В Дрейк не се намира лесно работа.

— Е, все пак «Трент Експлорейшън» развива дейността си тук, а вие сте изпълнителен директор на компанията.

— Да, но Дики не желаеше да работи в нея.

— Защо?

— Нашата дейност просто не го интересуваше.

— Значи вие сте го издържали, така ли? — попита Пулър.

— Моля? — разсеяно го погледна Строс. — Е, да, може да се каже. От време на време му давах пари, освен това живееше при нас. Беше единственото ни дете, вероятно сме го поразглезили. — Замълча, дръпна за пореден път от цигарата си и добави: — Но не заслужаваше да бъде убит.

— Естествено — кимна Коул.

— Вероятно на даден етап ще се наложи да претърсим стаята му — рече Пулър.

— Не тази вечер, разбира се — добави Коул.

— Той спомена пред мен, че са го изхвърлили от армията…

Строс го изгледа гневно, но каза:

— Така е, за съжаление.

— Кое по-точно? Изхвърлянето или обратните му наклонности?

— И двете — откровено отвърна Строс. — За такива като Дики животът в малко градче никак не е лесен.

— Той беше добро момче — каза Пулър. — Имаше желание да направи каквото трябва.

— Какво имате предвид?

— Помагаше ни в разследването — поясни Коул.

— Как?

— Просто ни помагаше.

— Затова ли са го убили?

— Не знам.

— Колко хора умряха напоследък, господи! Мислите ли, че има връзка между тези убийства?

— Да — кимна Коул.

— Защо?

— Не мога да навлизам в подробности.

След кратко колебание Пулър реши да смени темата просто защото времето им изтичаше.

— Открихте ли нещо за онези разрешителни? — попита той.

— Свързах се с офиса, който отговаря за тях — отговори с малко забавяне Строс. — Отговориха ми, че началникът на смяната е поискал и получил разрешение за взривяване. Но е имало някаква засечка при предупреждението. То се е забавило и човекът издал заповед да започват. Това не се случва често, но все пак се случва.

— Кой е знаел за началния час?

— Аз, началникът на смяната. И още много хора в «Трент».

— А Роджър?

— Нямам представа — поклати глава Строс. — Но ако е имал интерес, със сигурност не е било проблем да научи.

Коул стана и му подаде визитката си.

— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо. Много съжалявам за сполетялата ви загуба.

— Благодаря, сержант Коул — отвърна Строс и също се надигна. Изглеждаше леко объркан от внезапния край на разговора.

Пулър се изправи последен.

— Много хора умряха — промърмори той. — Не искаме повече трупове.

— Разбира се — кимна Строс и лицето му почервеня. — Нима намеквате, че…

— Не, нищо не намеквам.

— Според теб лъже, а? — подхвърли Коул, докато крачеха обратно към колата.

— По-скоро знае повече, отколкото казва.

— Това означава ли, че е допринесъл за убийството на собствения си син? Изглеждаше наистина съсипан.

— Може би не е очаквал, че ще се забърка и синът му.

Качиха се в колата и Пулър включи на скорост.

— Не мога да си представя да изгубя детето си — промълви Коул и се обърна да погледне къщата.

— Никой не иска да го изпита.

— Някога мислил ли си да се ожениш?

«Аз вече съм женен», помисли си Пулър. «Съпругата ми е армията на Съединените щати, която понякога е голяма мръсница.»

— Предполагам, че всеки си мисли подобни неща — отвърна той. — Понякога…

— Трудно е да имаш семейство, когато си ченге.

— Напротив. Това се случва постоянно.

— Имах предвид да си жена ченге.

— И те го правят.

— Вероятно. Май прибързах, като казах на Строс, че можем и по-късно да претърсим стаята на Дики, а? Особено ако мислиш, че крие някаква информация от нас.

— Ще стигнем и до това, но се съмнявам, че ще открием нещо важно.

— Според теб къде би крил наистина важните неща?

— Може би на мястото, на което Ерик Тредуел е държал волфрамовия карбид.

— Наистина ли мислиш, че това е важно?

— Важно е, защото е необяснимо. — Погледна часовника си и попита: — Спи ли ти се?

— Не. Имам чувството, че съм докоснала оголена жица. Мисля, че тази вечер трябва да останеш у дома.

— Защо? Имам си стая.

— Не забравяй, че се опитаха да те взривят. Неведнъж, а два пъти.

— Може би си права.

Отидоха да приберат колата на Коул и той я последва със своята. Тя му показа стаята и се увери, че няма да му липсва нищо.

Той седна на леглото и започна да събува тежките армейски обувки. Усети погледа ѝ от прага и вдигна глава.

— Какво?

— Защо Дрейк, по дяволите? — промълви тя. — Само защото наблизо минава газопровод и има атомна електроцентрала?

— Предполагам, че за някои хора това е повече от достатъчно.

Той събу и втората си обувка и посегна към единия М11 на кръста си.

— Цял живот ли ще носиш оръжие? — попита тя.

— А ти?

— Не знам. За момента идеята ми се струва добра.

— И на мен.