Ден нула

— Подготви ли нещо за криминологичната лаборатория в Джорджия?

— Работя по въпроса, сър. Най-късно утре ще експедирам първата пратка. При две местопрестъпления има много неща за изследване. — Той направи кратка пауза, очаквайки Уайт да предложи допълнителна помощ в жива сила, но нищо такова не се случи.

— Поддържай отворени всички линии за контакт, Пулър — каза Уайт.

— Слушам, сър.

Той прекъсна връзката и пъхна лаптопа в чантата му. Нямаше никакво намерение да го оставя в обикновена мотелска стая, където всеки можеше да проникне лесно.

Излезе навън и внимателно провери дали колата му е заключена. Беше сигурен, че пеша ще стигне до ресторанта по-бързо, отколкото с кола.

Пое с умерена крачка. Разходката щеше да му помогне да се запознае по-добре с околността. А може би щеше да срещне и онзи, който беше ликвидирал обитателите на двете къщи. Не можеше да се отърве от усещането, че това е работа на местен човек. Не изцяло, разбира се.

19

Ресторантът не се отличаваше по нищо от хилядите провинциални заведения, в които се беше хранил. Прозорците гледаха към улицата, а върху стъклото на най-големия от тях беше изписано името му — «Яслата». Ръкописен надпис, по-стар от Пулър. Друг, по-дребен, обещаваше закуска по всяко време. Пред дългия бар бяха подредени високи столчета с тапицерия от напукан червен винил. На плота имаше няколко пълни канички с кафе, въпреки късния час и жегата. Заедно с тях из салона се разнасяха и големи халби наливна бира.

През квадратното прозорче на кухнята се виждаха древните телени кошници за пържени картофи, които чакаха реда си да бъдат потопени в горещата мазнина. На големите газови горелки къкреха почернели от употреба тенджери, край които шетаха двама готвачи с бели шапчици, изцапани тениски и уморени лица. Цялото заведение вонеше на прегоряла мазнина.

Отстрани на бара имаше сепарета за четирима, тапицирани със същия напукан винил. Масите бяха застлани с карирани покривки. Заведението беше почти пълно. Шейсет процента мъже срещу четирийсет процента жени. Повечето от мъжете бяха слаби, почти мършави, с дънки, работни куртки и боти с метални налчета. Вероятно миньори, току-що приключили смяна. Коул беше споменала, че те не работят в подземни галерии, а раздробяват планината с взривове, копаят въглищата на открито и ги товарят на самосвали. Една не по-малко трудна и опасна работа, отколкото в забоите, както подсказваше болнавият вид на тези хора.

Жените се деляха на две групи — по-възрастни, облечени с поли до коленете и скромни блузи, и по-млади, по шорти или с впити джинси. Сред тях се открояваха няколко тийнейджърки с тесни къси полички, които привличаха като магнит погледите на младежите. Имаше и двама-трима мъже с костюми — вероятно някакви началници в мината, които не превиваха гърбове и не си цапаха ръцете. Но беше очевидно, че всички си изкарват хляба от едно и също място.

Коул вече беше тук и му помаха от сепарето в дъното на салона. Носеше дънкова пола-панталон и бял потник, така че се виждаха загорелите ѝ ръце. Пръстите на краката ѝ не бяха лакирани. В чантата си вероятно беше пъхнала револвера и служебната значка. Косата ѝ беше влажна от душа и излъчваше аромат на кокос.

Всички очи бяха вперени в Пулър — нещо напълно нормално при създалите се обстоятелства. В Дрейк едва ли се появяваха много външни хора, такива като полковник Рейнолдс например, който вече не беше между живите.

Той седна и пое ламинираното меню от ръцете ѝ.

— Петдесет и осем минути — обяви тя. — Не ме разочарова.

— Изкъпах се съвсем набързо — каза той. — Как е кафето?

— Не по-лошо от онова в армията.

Той се подсмихна иронично, погледна за секунда менюто и го остави на масата.

— Нима вече си избра? — изненадано го погледна Коул.

— Да.

— Явно хората като теб са свикнали бързо да вземат решения.

— Важното е да са правилни. Защо «Яслата»?

— Миньорски жаргон за закусвалня.

— Доста е оживено.

— Това е почти единственото заведение в Дрейк, което работи до късно.

— Златна кокошка за собственика, а?

— Да, за Роджър Трент.

— И то ли е негово?

— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.

— Значи печели от екологичната катастрофа?

— Такъв е животът.

— А мотелът «При Ани»? И той ли е негов?

— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.

Тя огледа помещението.

— Хората тук са любопитни.

— Мислиш ли?

— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.

— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?

— По старомодния начин — от уста на уста.

— А медиите, колкото и да са малко?