Ден нула

— Химикали? — вдигна вежди Пулър. — Ето откъде се е снабдявал с материали за лабораторията. Доста полезна служба, ако е бил част от наркобизнеса. Някакви слухове, че се е занимавал с дрога?

— Не открих такива. По принцип това означава, че не са му повдигали обвинения за престъпления, свързани с наркотици. Няма досие при нас.

— Значи е внимавал да не го хванат. Или е бил нов в бизнеса. Сама каза, че хората се борят да оцелеят. А Битнър?

— Работила е в администрацията на една от мините на «Трент Майнинг енд Експлорейшън».

— Май пак опираме до нашия въглищен магнат — втренчено я погледна Пулър.

— Така излиза — отвърна Коул, избягвайки погледа му.

— Това проблем ли е?

— Може би, съдейки по начина, по който го казваш.

— Тоя Трент май ще се окаже интересна птица.

— Не, Пулър. Можеш да ми се довериш.

— Добре. С какво се е занимавала в тази администрация?

— Обикновена чиновничка. Но ще проверим по-подробно.

— Значи и двамата работят, вадят допълнителни пари от метамфетаминовата лаборатория, но въпреки това живеят в онази скапана къща? Не знаех, че животът в този район е толкова скъп.

— Не е евтин. А и заплатите им не са били големи.

Донесоха храната и двамата се нахвърлиха върху нея.

Пулър изпи още две чаши кафе.

— Как ще спиш довечера? — попита тя, като го видя, че си поръчва трета.

— Физиологията ми е малко объркана. Колкото повече кафе пия, толкова по-добре спя.

— Шегуваш се.

— Армията ме е научила да спя само тогава, когато имам нужда от сън. Довечера ще спя непробудно.

— Аз също, особено след като снощи съм спала два часа. Благодарение на теб.

— Обещавам, че няма да се случи отново.

— Ще ми се да ти вярвам.

— Откараха ли телата?

— Да.

— Спомена, че Уелман е бил семеен.

Тя кимна.

— Шериф Линдеман е ходил при съпругата му. Аз мисля да намина утре. Не познавам Анджи добре, но сега тя има нужда от подкрепа. Предполагам, че е съсипана.

— Тя има ли роднини тук?

— Лари има. Анджи е от Югозападна Вирджиния и отскоро живее в Дрейк.

— Защо?

— Знам какво си мислиш — сбърчи вежди Коул. — Че хората не се заселват по такива места, а бягат от тях.

— Ти каза, че бягат от тук. Просто се опитвам да направя оценка на обстановката.

— Лари е учил в един от местните общински колежи, който се намира сравнително близо до Дрейк. Там се запознали. После той се върна тук, а тя дойде с него.

— А ти?

— Какво аз?

— Вече знам, че имаш брат тук, а баща ти е починал. Нямаш ли други близки?

Той погледна ръцете ѝ. Нямаше брачна халка.

— Не съм омъжена — улови погледа му тя. — И двамата ми родители са починали. Имам и сестра, която също живее тук. А ти?

— Аз нямам близки в този район.

— Много добре знаеш, че имах друго предвид, умнико.

— Имам баща и брат.

— И те ли са военни?

— Бяха.

— А сега са цивилни, така ли?

— Би могло да се каже. — Той остави няколко банкноти на масата и смени темата: — В колко ще се видим утре?

— Предлагам в седем нула нула.

— Аз ще бъда там в шест нула нула. Има ли възможност да получа лаптопа и куфарчето на Рейнолдс още тази вечер?

— Технически погледнато, те са веществени доказателства.

— Технически погледнато, е така. Но трябва да ти кажа, че доста хора във Вашингтон държат да ги получат незабавно, при това не само военни.

— Това заплаха ли беше?

— Не. Но вече ти намекнах, че не искам да се забъркваш в неща, които по-късно ще ти създадат проблеми. Мога да те уверя, че ще ти прехвърлят всичко, за което не са необходими специални правомощия.

— Кой решава това?

— Заинтересованите страни.

— Предпочитам да го реша сама.

— Много добре — кимна Пулър. — Имаш ли правомощия да боравиш със свръхсекретна информация? На всичкото отгоре Министерството на отбраната изисква и разрешение за използване на Програмата за специален достъп. Рейнолдс е притежавал всички тези правомощия — разбира се, в своята област. Следователно ще бъдеш обвинена в предателство в момента, в който се опиташ да влезеш в компютъра му или да прегледаш куфарчето му. Не искам да ти се случи това, а знам, че и ти не искаш.

Достойните граждани на Дрейк наоколо продължаваха да ги гледат с нескрито любопитство. Особено усърдни в това отношение бяха двама костюмари и четирима едри космати мъже в съседното сепаре. Единият от тях носеше шапка с логото на «Хаволайн», друг беше нахлупил прашна каубойска шапка със смачкана отдясно периферия. Третият си пиеше бирата, гледайки право пред себе си, а четвъртият — по-нисък от останалите, но над сто кила, наблюдаваше Пулър и Коул в огледалото на стената.

Тя бавно сведе поглед към парите на масата.

— Полицейският участък е само на…

— На три минути от тук, като всичко останало — довърши вместо нея Пулър.

— Не, на осем.

— Мога ли да прибера онези неща?

— А аз мога ли да ти се доверя?

— Сама ще решиш.

— Май ще мога — въздъхна тя и прибави няколко банкноти към неговите.

— Моите пари са достатъчни за цялата сметка, плюс бакшиша — отбеляза Пулър.

— Не обичам да дължа на никого — отвърна тя и се изправи. — Да вървим.

Пулър не докосна парите и я последва навън. Градчето Дрейк продължаваше да зяпа след тях.

20