Ден нула

— Доста силно. Изненадана съм, че продължава толкова дълго. — Жената простена и притисна длан към гърдите си.

— Чувствате ли тежест?

Тя кимна.

— Остра болка в ръцете?

Жената поклати глава и очите ѝ се насълзиха.

Тежестта в гърдите беше един от основните симптоми за инфаркт на миокарда. Той нямаше намерение да чака.

Гласът на диспечера прозвуча в мембраната. Пулър обясни ситуацията с няколко къси и ясни фрази, после прекъсна връзката.

— Скоро ще бъдат тук.

— Страх ме е — прошепна жената.

— Знам, но ще се оправите.

Той провери пулса ѝ. Беше слаб, както можеше да се очаква. Болното сърце означаваше намалено изпомпване на кръвта, а оттам и слаб пулс. При нейната възраст можеше да е получила и удар. Тя изпитваше чувство на студ, дланите ѝ бяха лепкави, вените на шията — видимо издути. Още един лош знак, който говореше за евентуален тромб.

— Кимнете с глава или се опитайте да я разклатите. Вие ли ви се свят?

Тя кимна.

— Трудно ли си поемате дъх?

Ново кимване.

— Вземате ли лекарства за сърце?

Над веждите ѝ се появиха ситни капчици пот, наподобяващи малка, почти невидима огърлица.

— Да. Имам нитроглицерин, но не мога да стигна до него.

— А аспирин?

— И аспиринът е там.

— Кажете ми къде.

— На нощното шкафче в спалнята — отвърна тя и треперещият ѝ показалец посочи наляво.

Няколко секунди по-късно Пулър се върна с флаконче в ръце. Накара жената да изпие един аспирин, подавайки ѝ чаша вода.

— Имате ли апарат за кръвно налягане?

Жената кимна към лавицата зад плота.

Апаратът се оказа от електронните, които работеха на батерии. Пулър го грабна и го пристегна над лакътя ѝ. Положението се оказа сериозно. Кръвното ѝ налягане беше опасно ниско. Нитроглицеринът положително щеше да я убие.

Пулър отстъпи крачка назад и внимателно я огледа. Признаци за задържане на течности липсваха. Глезените ѝ не бяха подути, не се виждаха следи от разширени вени.

— Вземате ли диуретици?

Тя поклати глава.

— Веднага се връщам.

Той изскочи навън, отвори багажника на малибуто и грабна медицинската чанта с комплекта за първа помощ. После хукна обратно, преодолявайки с няколко скока разстоянието до офиса.

Жената видимо се влошаваше. Пулър отвори чантата и подреди нещата, които щяха да са необходими. През цялото време ѝ говореше, за да я успокоява. Но едновременно с това напрягаше слух за линейката.

Беше оказвал първа помощ насред пустинята, и то на обезобразени хора, които приличаха на одрани животни. Част от тях беше спасил, други — не. Но решимостта му да спаси тази жена беше по-силна от всякога.

Натри ръката ѝ със спирт, потърси подходяща вена и вкара иглата, закрепвайки я в свивката на ръката с помощта на късче лейкопласт. После извади от комплекта торбичка с физиологичен разтвор, която свърза с горния край на иглата. Течностите имат свойството да повишават кръвното налягане. Именно този метод беше спасил живота на Рейгън, след като го бяха простреляли. Еднолитровата торбичка с животоспасяваща течност беше оборудвана с шейсетсантиметров маркуч и действаше на принципа на гравитацията. Пулър я вдигна над главата на жената и отвори кранчето. След двайсетина минути течността щеше да се влее в тялото ѝ. Количеството на кръвта ѝ беше около пет литра, което означаваше, че физиологичният разтвор ще го увеличи с двайсет процента.

Изчака течността да намалее наполовина и отново премери кръвното ѝ налягане. Показанията бяха далеч по-добри, почти в рамките на нормалното. Не знаеше дали това ще бъде достатъчно, но нямаше друг избор. Жената продължаваше да притиска гърдите си с длан, а стенанията ѝ станаха по-дълбоки и по-чести.

— Отвори си устата! — каза той и сложи таблетка нитроглицерин на езика ѝ.

Лекарството подейства бързо. След минута жената започна да се успокоява, гърдите ѝ вече не се повдигаха и отпускаха с болезнено усилие.

— Дишай дълбоко и бавно. Парамедиците са на път. Състоянието ти със сигурност ще се стабилизира след поемането на аспирин, нитроглицерин и физиологичен разтвор. Ще се оправиш. Още не ти е дошло времето.

Измери кръвното още веднъж. И двата показателя видимо се бяха повишили. Цветът на лицето ѝ се промени. Насред лунната повърхност на огромния каменовъглен район се случваше едно малко чудо.

— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.

— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.

Жената се протегна и хвана ръката му. Той ѝ позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките ѝ пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето ѝ видимо се разведри. Слабата ѝ усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.

— Ти си добро момче — промълви тя.

— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?

— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.

Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.