Ден нула

— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?

Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.

— Пратката ли?

— Да. Онази с обратната разписка.

Рийд върна чашата на масата и докосна с пръст изпръхналите си устни.

— Ами занесох я в къщата. — Раменете му потръпнаха, ръцете му се вкопчиха в масата. — И там видях…

— Знам какво сте видели — прекъсна го Пулър. — Но сега ще ви помоля да се концентрирате. Държите пакета в ръце, виждате какво има в дневната, обръщате се и побягвате. Блъсвате вратата толкова силно, че стъклото се чупи в металния парапет.

Тези подробности беше научил от Коул.

— Ще трябва ли да плащам вратата? — разтревожено го погледна Рийд. — Не съм искал да я счупя, но никога през живота си не бях виждал подобна гледка. И се моля на Бога това да не се повтори.

— Не се тревожете за вратата, съсредоточете се върху пакета. До Халвърсън ли беше адресиран?

— Да — кимна Рийд. — Така пишеше.

Пулър умишлено замълча. Искаше мъжът насреща му да си представи пратката. Човешкият ум е странна машинка. Дай му достатъчно време, и той непременно ще ти поднесе нещо неочаквано.

Очите на Рийд леко се разшириха.

— На пратката имаше щемпел R — каза той.

— Препоръчана?

— Да, поща, която се доставя само срещу подпис. — Ръцете му се плъзнаха по покривката и опряха в празната чиния. Вече не изглеждаше безнадежден, а по-скоро мобилизиран. Вероятно за пръв път от години, каза си Пулър.

— Може ли да не е била предназначена за Халвърсън, а само адресирана до тях? — подхвърли той. — Нямаше ли и друго име в скоби, например Рейнолдс? Единствено те са обитавали тази къща.

Рийд вдигна очи към тавана и се замисли. Пулър зачака търпеливо. Сега не биваше да нарушава концентрацията му. Отпи глътка от чашата си и се намръщи. Кафето му отдавна беше изстинало. Той бавно огледа масите. Повече от половината глави бяха обърнати към тях.

Дори не помръдна, когато видя момчето с татуировката. Дики Строс седеше в противоположния край на салона. Беше в компанията на изключително едър мъж, който носеше риза с дълги ръкави, покриващи евентуалните татуировки. И двамата го наблюдаваха, макар и прикрито. Тоя Дики май отдавна е забравил всичко научено в армията, рече си Пулър и отново се обърна към Рийд, който го гледаше втренчено.

— Не мога да си спомня — извинително промълви той. — Съжалявам. Но онова R си го спомням съвсем ясно.

— Добре, няма значение. Кажете ми нещо за пакета. Голям, малък?

— Беше с размерите на стандартен лист хартия.

— Ясно. А спомняте ли си името на подателя или мястото, откъдето е бил изпратен?

— В момента не, но може би ще успея да разбера.

Пулър извади визитката си и я плъзна по масата.

— Можете да се свържете с мен на всеки от тези телефони или имейли — поясни той, замълча за миг, после попита: — А помните ли какво се случи с пратката, когато побягнахте?

Рийд извърна глава от чинията пред себе си. Изражението му беше такова, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Ами… Трябва да съм я изпуснал някъде…

— В къщата? Навън? Сигурен ли сте, че не е в пощенската кола?

— Не е в нея — поклати глава Рийд, замисли се за момент и добави: — Трябва да е останала в къщата. Спомням си, че когато побягнах, тя вече не беше в ръцете ми. Да, спомням си го съвсем ясно.

— Добре. Все ще изскочи отнякъде. Нещо друго да кажете?

— Не знам. В смисъл, че никога досега не ми се е случвало такова нещо. Не мога да преценя кое е важно и кое не.

— А да сте забелязали нещо необичайно в насрещната къща?

— Къщата на Тредуел?

— Да. Живял е там с Моли Битнър. Познавате ли ги? — В доклада на Коул беше отбелязано изявлението на пощальона, че не познава лично никого в квартала, но Пулър искаше да го чуе със собствените си уши.

— Не — поклати глава Рийд. — Знам го само по име, защото все пак съм пощальон. Получава куп списания за мотоциклети. Има харли, което паркира отпред.

Пулър се размърда в стола си. Не можеше да определи дали човекът насреща му вече е научил за смъртта на Тредуел и Битнър.

— Нещо друго? — попита той.

— Нищо необичайно. Искам да кажа, че аз просто доставям пощата. Проверявам адреса, пускам я в кутията и си тръгвам.

— Разбирам, мистър Рийд. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Той потупа с показалец визитката на масата. — Моля да ми се обадите, когато научите името на изпращача.

Пулър се изправи, а Рийд вдигна глава.

— Светът е пълен с лоши хора — промърмори той.

— Май сте прав, сър.

— Знам го отличен опит.

Пулър спря поглед върху лицето му и зачака.

— Да, знам го от личен опит — повтори Рийд, разкриви устни и с усилие добави: — У дома имам една такава!

Минута по-късно Пулър беше навън. Дики Строс и едрият му приятел го последваха, както и очакваше.

27

Пулър раздрънка връзката ключове в джоба си, облегна се на колата и зачака.

Дики и приятелят му спряха на няколко крачки.

— С какво мога да ви услужа? — попита Пулър.

— Не беше УР, не съм разжалван — подхвърли Дики.

— Хубаво, че ми казваш. Знаеш, че няколко почуквания по клавиатурата са достатъчни, за да направя справка в централния армейски архив. Какво беше всъщност?