Ден нула

— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.

— Благодаря ти, млади човече.

— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?

Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните ѝ се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.

— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.

— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.

Той задържа погледа ѝ, опитвайки се да ѝ внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.

— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.

Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и ѝ сложиха нова система с физиологичен разтвор.

— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.

— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.

Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.

— Твоята приятелка е и моя — рече той.

Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.

— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…

— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.

— Как ти беше името, скъпи?

— Пулър.

— Добро момче си ти, Пулър.

Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.

«Добро момче.»

Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.

Откри котката в жилището на възрастната жена, разположено непосредствено до офиса. Беше дълбоко заспала под леглото. Домът на Луиза се състоеше от две стаи и миниатюрна баня с ниско монтиран душ, под който Пулър никога не би успял да се пъхне. Навсякъде бяха разхвърляни типичните за възрастните хора непотребни вещи, които сякаш имаха за цел да спрат времето и да напомнят за миналото.

«Да спрат пътуването ни към смъртта», помисли си той. «Сякаш подобно нещо ни е по силите.»

Четирима от хората му загинаха при онази засада. Той успя да спаси останалите четирима. За награда получи куп ордени и медали, само защото беше направил онова, което всеки един от тях би направил за него. След което се прибра у дома. Половината взвод го последва. Но в лъскави ковчези, покрити с националното знаме.

Едно последно и напълно безплатно пътуване до Военновъздушната база в Доувър, щата Делауер, а после до военното гробище в Арлингтън. Бял надгробен камък с името ти, за да те открият сред хилядите бели камъни наоколо.

«Страхотна сделка», помисли си той. «За армията.»

Котката беше стара и дебела, напълно равнодушна към здравословните проблеми на господарката си. Пулър провери паничките ѝ за храна и вода, след което надникна и в тоалетната кутия. Всичко беше наред. Намери ключа за офиса, превъртя го в ключалката и тръгна да закуси.

Гладът го връхлетя внезапно. Храната щеше да бъде добре дошла, особено след неочакваните преживявания на разсъмване.

25

Пулър паркира малибуто точно пред входа на «Яслата». Заведението беше отворено и вече наполовина пълно. Тук хората закусват рано, помисли си той, докато сядаше на една маса в дъното, с гръб към стената. Не обичаше високите столове пред баровете и рядко си позволяваше да седне на тях — само ако стената насреща бе покрита с огледала. Но в «Яслата» нямаше огледала зад бара и това решаваше проблема. Освен това от мястото си до стената имаше добра видимост към колата отвън.

Поръча си абсолютното същото меню като предишната вечер, но този път го прие като истинска закуска. Очите му небрежно се плъзнаха по клиентите наоколо. Повечето от тях бяха мъже, облечени в работни дрехи. Вероятно отиваха на работа или пък се прибираха след нощна смяна. В този ранен час костюми не се виждаха. Часовникът на стената показваше 5:30.

Отпи глътка кафе и направи изчисления. Двайсет минути да получи закуската си и да я изяде. Четирийсет минути път до местопрестъплението. Значи 6:30 ч., точно както беше казал на Коул.

Навън вече беше двайсет и пет градуса. Отсега беше задушно. Той усети първите капчици пот по тялото си още докато тичаше към колата си за медицинската чанта. Когато беше топло, човек трябваше да пие горещи течности. Но Пулър обичаше кафето по всяко време. То беше неразделна част от военната служба, няколко мига на нормалност в един ненормален свят, в който хората упорито правеха опити да се избиват помежду си.

— Вие ли сте Джон Пулър?

Мъжът, застанал вляво от масата му, наближаваше шейсет, беше среден на ръст, леко закръглен и с почерняло от слънцето лице. Носеше полицейска униформа. Пулър погледна табелката с името му.

Линдеман. Доблестният шериф на това градче.