Денят след утре

С американеца беше по-сложно. Онова нападение бе толкова внезапно, че Канарак почти не забеляза лицето му. А когато онзи го догони в метрото, наоколо гъмжеше от народ и не му беше до наблюдения. Помнеше само, че нападателят беше висок над метър и осемдесет, тъмнокос и много силен.

Кафето се появи на плота пред него, но за момент Канарак го остави недокоснато. После взе чашката, отпи малка глътка и усети как надолу по гърлото му плъзва топлата смес от кафе и алкохол. Спомни си как пръстите на Озбърн обхванаха шията му, как свирепо се впиваха и го душаха. Точно това не разбираше. Ако Озбърн бе решил да го убие, защо трябваше да го прави по този начин? Нож или пистолет — да, естествено. Но с голи ръце на оживено място… Пълна безсмислица.

И Жан Пакар не бе успял да го обясни.

Не беше трудно да открие адреса на детектива, макар че телефонният му номер липсваше в указателя. Говорейки развълнувано, с подчертан американски акцент, Канарак позвъни в нюйоркската централа на „Колб интернешънъл“ малко преди края на работното време. Каза, че се обажда от колата си, близо до Форт Уейн, Индиана и трябвало на всяка цена да се свърже с доведения си брат Жан Пакар, служител на „Колб“, от когото нямал вести откакто се бил преселил в Париж. Престарялата майка на Пакар била на смъртно легло в болницата на Форт Уейн и лекарите не вярвали да доживее до сутринта. Има ли начин да го открие на домашния адрес?

По това време на годината часовата разлика между Париж и Ню Йорк беше пет часа. Шест вечерта в Ню Йорк означаваше единайсет в Париж, местният клон на „Колб“ беше затворен. Дежурният в Ню Йорк се консултира с началството. Нещастен случай в семейството. Парижкият клон не работи. Как да постъпи? Началството, както всички останали, бързаше да се прибира. След кратко колебание шефът набра кода за достъп до международната компютърна мрежа и разреши телефонният номер на Жан Пакар да бъде предаден на брат му от Индиана.

Братовчедът на Анес Демблон работеше в архивите на противопожарната служба. Телефонният номер се превърна в адрес без никакви затруднения.

Два часа по-късно, в 1:15 след полунощ, Анри Канарак стоеше пред една сграда близо до Катедралната порта в северната част на Париж. След двайсет кървави минути той напусна сградата по черното стълбище, оставяйки в хола обезобразения труп на Жан Пакар.

В крайна сметка бе успял да изтръгне името на Пол Озбърн и хотела, където е отседнал. Но с това се изчерпваше всичко. Останалите въпроси — защо е нападнал Канарак в кафенето, защо е наел човек от „Колб“, сам ли работи или изпълнява поръчка — така и не получиха отговор. Сигурен бе, че Пакар не е скрил нищо. Човекът беше костелив орех, но не чак дотам. Канарак помнеше добре уроците, усвоени с гордост и удоволствие в специалните части на американската армия. Като командир на взвод за далечно разузнаване в началото на виетнамската война той беше обучен да изтръгва всякаква информация даже от най-твърдоглавите пленници.

Само че след всички усилия разполагаше единствено с име и адрес. Точно толкова, колкото знаеше и Озбърн за него. Следваше логичният извод, че Озбърн може да бъде само представител на Организацията, пратен да го ликвидира. Друга причина просто не можеше да има, въпреки цялата мърлявост на първия опит. Никой друг не би го разпознал, пък и не би имал защо.

Лошото беше, че даже и да убиеше Озбърн, ония щяха да пратят друг човек. Разбира се, ако знаеха. Оставаше му да се надява, че Озбърн е волна птичка, един вид ловец на глави със списък от имена, срещу всяко от които му е обещано богато възнаграждение. Ако Озбърн го бе открил случайно и бе наел Жан Пакар за своя сметка, нещата все още можеха да се оправят.

Внезапно отвън лъхна хладен въздух и той надигна глава. На отворената врата стоеше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Оглеждаше се през рамо. Най-напред погледът му плъзна из препълнения салон, след това отскочи към бара. За момент срещна очите на Канарак. После прекрачи прага и изчезна навън. Канарак се отпусна. Човекът не беше нито ченге, нито Озбърн. Просто някой си.

Край отсрещния тротоар Озбърн видя иззад волана на пежото как същият човек отвори вратата, озърна се към заведението и излезе. Озбърн сви рамене. Не знаеше кой е, но във всеки случай не беше Канарак.

Пекарят бе влязъл в пет и петнайсет. Сега наближаваше шест без четвърт. На връщане от крайбрежния парк Озбърн бе минал маршрута в най-натовареното време само за двайсет и пет минути и малко след четири вече чакаше пред пекарната. Даже бе успял да обиколи пеш из квартала и да се върне в колата преди излизането на Канарак.

В радиус от пет-шест пресечки бе открил три подходящи улички и два входа към затворени складове. Всяко от петте места можеше да му свърши работа. Ако и утре Канарак тръгнеше по същия път, щеше да мине край най-удобното от тях — тясна неосветена пресечка, оградена с високи стени и то само на няколко крачки от пекарната.