Читаем Денят след утре полностью

Сякаш от безкрайна далечина чу касиерката да го пита дали е добре. Той кимна с усилие и бръкна в джоба си за дребни пари. После намери сили да прекоси магазинчето и да продължи към асансьорите. Сигурен бе, че Анри Канарак е засякъл Пакар и обръщайки ролите е убил детектива. Набързо прегледа текста. Името на Канарак не се споменаваше. Пишеше само, че частният детектив е бил убит късно снощи в апартамента си и че засега полицията отказва да назове вероятния убиец или мотивите за престъплението.

Пред асансьорите чакаха няколко души, но Озбърн почти не ги забеляза. Трима вероятно бяха японски туристи, малко по-настрани стоеше невзрачен мъж с омачкан сив костюм. Озбърн извърна глава и се помъчи да разсъждава. После вратата се отвори и от кабината излязоха двама бизнесмени. Озбърн прекрачи напред заедно с другите. Единият от японците натисна бутона за пети етаж. Човекът със сивия костюм натисна деветия, а Озбърн седмия.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

Какво да прави сега? Първата му мисъл бе за архивите на Жан Пакар. Те щяха да насочат полицията право към него, а после към Анри Канарак. После той си спомни обясненията на Пакар за обичайната процедура в „Колб“. За гордостта им, че закрилят своите клиенти. За пълната поверителност в работата между детектив и клиент. Пакар бе казал, че след края на разследването клиентът получава всички писмени материали, без да се правят копия. И че самата централа служи само като гарант за професионализма на своите сътрудници и като посредник при плащането. Но Озбърн не бе получил никакви писмени материали. Къде бяха те?

Внезапно той си припомни колко го бе изненадал фактът, че Пакар не записва нищо. Може би изобщо не съществуваха писмени материали. Може би в днешно време частните детективи залагаха тъкмо на това — да не допускат попадането на информация в чужди ръце. Озбърн бе получил едва в последния момент името и адреса на Канарак, записани върху книжна салфетка. Тази салфетка все още лежеше в джоба на сакото му. Може би с нея се изчерпваше цялото досие по случая.

На петия етаж асансьорът спря и японците излязоха. Вратата се затвори и кабината продължи нагоре. Озбърн се озърна към човека със сивия костюм. Изглеждаше му смътно познат, но не можеше да се сети откъде. След малко достигнаха седмия етаж. Вратата се отвори и Озбърн прекрачи навън. След него излезе и човекът с костюма. После двамата тръгнаха в противоположни посоки.

Докато вървеше към стаята си, Озбърн усети, че диша малко по-спокойно. Първоначалното потресение от смъртта на Жан Пакар започваше да отслабва. Сега се нуждаеше от време, за да обмисли следващия ход. Ами ако Пакар бе разказал на Канарак за него? Ако бе дал името и адреса му? След като Канарак бе убил детектива, нищо не му пречеше да убие и Озбърн.

Изведнъж той усети, че някой върви след него. Озърна се и видя човека със сивия костюм. В същия миг си спомни, че онзи бе натиснал бутона за деветия етаж. Малко по-напред се отвори врата и някакъв човек изтика в коридора количка, отрупана с мръсни чинии. Той извърна глава към Озбърн, после затвори вратата и резето щракна отвътре.

Сега двамата бяха сами в коридора. В съзнанието на Озбърн отекна тревожен сигнал. Той рязко спря и се обърна.

— Какво искате?

Отговорът прозвуча спокойно, без следа от заплаха.

— Да ми отделите няколко минути. Казвам се Маквей. Земляци сме, аз също идвам от Лос Анджелис.

Озбърн го огледа внимателно. Човекът беше на около шейсет и пет години, висок към метър и седемдесет и пет и сигурно тежеше около осемдесет килограма. Зелените му очи бяха изненадващо сърдечни, а прошарената кестенява коса започваше да оредява на темето. Носеше обикновен сив костюм, навярно от магазин за конфекция. Вратовръзката съвсем не подхождаше на бледосинята полиестерна риза. Имаше вид на добродушно старче, навярно така би изглеждал и собственият му баща, ако бе доживял до днес. Озбърн се поуспокои.

— Познаваме ли се? — запита той.

— Аз съм полицай — каза Маквей и извади значката си.

Озбърн усети как сърцето му подскочи в гърлото. За втори път през последните няколко минути имаше чувството, че ще припадне. Нейде в далечината чу собствения си немощен глас:

— Не разбирам. Случило ли се е нещо?

По коридора се зададе възрастна двойка във вечерно облекло. Маквей отстъпи до стената. Мъжът се усмихна и му благодари. Маквей го изчака да отмине, после отново погледна Озбърн и кимна към стаята му.

— Защо да не поговорим вътре? Или долу в бара, ако предпочитате.

Нарочно се държеше небрежно, почти безразлично. Нямаше значение дали ще говорят в стаята или в бара, важното беше Озбърн да се отпусне. Все едно, докторът нямаше да избяга, поне засега. Пък и Маквей вече бе видял каквото имаше за гледане в стаята.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза