Денят след утре

Озбърн полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си. В края на краищата до момента не бе сторил нищо. Даже набавянето на сукцинилхолин чрез Вера не беше кой знае какво нарушение. Най-много да го упрекнат, че е потърсил вратичка в законите. Освен това Маквей беше от американската полиция — с каква власт можеше да разполага тук? Стегни се, каза си той. Бъди любезен и разбери какво иска. Може да се окаже някаква дреболия.

— Добре — каза той, после отключи и покани Маквей да влезе. Затвори вратата и остави ключовете и вестника на масата. — Седнете, моля. Ако нямате нищо против, ще ида да си измия ръцете.

— Разбира се.

Докато Озбърн беше в банята, Маквей седна на ръба на креслото и огледа стаята. Всичко беше същото както днес следобед, когато показа значката си на чистачката и срещу двеста франка получи разрешение да влезе.

— Ще пийнете ли? — запита Озбърн, след като си избърса ръцете.

— Ако ми правите компания.

— Имам само скоч.

— Чудесно.

Озбърн излезе от банята с начената бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Взе две чаши от имитацията на старинно френско писалище, махна целофановите обвивки и наля уиски.

— За жалост не разполагам и с лед.

— Не съм придирчив.

Маквей закова поглед върху маратонките на Озбърн. Целите бяха облепени със засъхнала кал.

— Поддържате формата, а?

— Какво имате предвид? — запита Озбърн и му подаде чашата.

Маквей кимна надолу.

— Обувките ви са кални.

— Аз… — Озбърн се поколеба за миг, после продължи с широка усмивка — … бях излязъл да се разходя. Паркът пред Айфеловата кула е разкопан. С тоя дъжд няма как да мине човек, без да се изкаля.

Маквей отпи от уискито. В паузата Озбърн се запита дали лъжата е проличала. Всъщност не беше лъжа. От вчерашната разходка си спомняше, че паркът наистина е ужасно разкопан. За всеки случай предпочете да смени темата.

— И тъй? — каза той.

— И тъй… — проточи Маквей. — Бях във фоайето, когато отидохте да си купите вестник. Забелязах реакцията ви.

Той кимна към вестника върху масата. За да спечели малко време, Озбърн надигна чашата. Рядко пиеше. Едва след онази първа вечер с преследването на Канарак и разпита в полицията бе поръчал по телефона да му донесат бутилка скоч. Сега се радваше, че го е сторил.

— Значи затова сте тук…

Погледите им се кръстосаха. Добре де, знаят, каза си Озбърн. Дръж се открито, без емоции. Разбери какво друго са изровили.

— Както знаете, господин Пакар работеше за една международна детективска компания. Имах съвсем друга работа с парижката полиция, когато изникна този случай. И тъй като сте един от последните клиенти на господин Пакар… — Маквей с усмивка отпи глътка уиски. — С две думи, парижките колеги ме помолиха да поговоря с вас. Като сънародник. Да разбера дали имате някаква представа кой би могъл да го стори. Сам разбирате, че тук не разполагам с никаква власт. Просто помагам.

— Разбирам. Но едва ли ще мога да ви бъда полезен.

— Стори ли ви се, че господин Пакар е разтревожен от нещо?

— И да е бил, не спомена подобно нещо.

— Ще разрешите ли да попитам защо го наехте?

— Не съм го наел. Свързах се с „Колб интернешънъл“. Оттам изпратиха него.

— Питах за друго.

— Ако не възразявате, въпросът е личен.

— Доктор Озбърн, става дума за убийство — изрече Маквей тържествено, сякаш стоеше пред съда.

Озбърн остави чашата. Не бе сторил нищо, а имаше чувството, че го обвиняват. Това не му допадаше.

— Слушайте, господин полицай. Жан Пакар работеше по моя поръчка. Дълбоко съжалявам, че е убит, но нямам ни най-малка представа кой и защо го е извършил. Ако това е причината да дойдете, значи само си хабите времето!

Озбърн гневно пъхна ръце в джобовете на сакото си. Внезапно напипа пликчето с ампулите и спринцовките. Бе възнамерявал да го извади още докато се преобуваше за обиколката край реката, но явно бе забравил. Настроението му рязко омекна.

— Вижте какво… Съжалявам, не исках да бъда рязък. Сигурно е от изненадата, като разбрах как са го убили… Малко съм нервен.

— Позволете само да запитам дали господин Пакар успя да изпълни задачата.

Озбърн отново се поколеба. Накъде биеше Маквей? Знаеха ли вече за Канарак? Ако кажеше „да“, какво щеше да последва? Ако кажеше „не“, оставяше място за бъдещи разпити.

— Изпълни ли я, доктор Озбърн?

— Да — изрече най-сетне той.

Маквей го поогледа, после надигна чашата и допи уискито. За момент задържа празната чаша, сякаш се чудеше какво да я прави. Погледът му отново се върна към Озбърн.

— Познавате ли някой си Петер Хосбах?

— Не.

— Джон Кордъл?

— Не — повтори Озбърн, искрено озадачен. Нямаше представа за какво говори Маквей.

— Фридрих Рустов?

Маквей преметна крак върху крак. Между чорапите и крачолите на панталона се мярнаха бледи, неокосмени прасци.

— Не — пак поклати глава Озбърн. — Заподозрени ли са?

— Изчезнали са, доктор Озбърн.

— Не съм чувал за нито един от тях.

— Нито един?

— Да.