Денят след утре

Пак със същите джинси и маратонки плюс вълнена шапка, прихлупена ниско над лицето, Озбърн щеше да изчака Канарак в тъмното. После щеше да го нападне изотзад със спринцовка в ръката и още една в джоба за всеки случай. С лявата ръка през гърлото щеше да дръпне Канарак заднешком към пресечката и същевременно с дясната щеше да забие иглата през дрехите дълбоко в бедрото му. Несъмнено Канарак щеше да окаже яростна съпротива, но за инжекцията трябваха не повече от четири секунди. После Озбърн трябваше само да отскочи и да остави врага да върши каквото си иска. Дали щеше да нападне или да бяга, нямаше никакво значение. След по-малко от двайсет секунди краката му щяха да загубят чувствителност. След още двайсет вече нямаше да се държи прав. Щом паднеше, Озбърн щеше да се заеме с него. Ако случайно дойдеха минувачи, щеше да каже на английски, че приятелят му е американец и трябва да го откара в болница с пежото на ъгъла. А парализираният „приятел“ не би могъл да възрази. След потеглянето с колата Канарак щеше да е напълно безпомощен и обзет от ужас. Цялото му съзнание щеше да бъде съсредоточено върху усилията да диша.

Сетне, на път през Париж към реката и безлюдния парк, ефектът от препарата щеше да поотслабне и Канарак отново щеше да си поеме въздух. И тъкмо когато започнеше да се чувства малко по-добре, Озбърн щеше да извади втората спринцовка, да му разкрие кой е и да го заплаши с нова, по-мощна и по-незабравима доза. Тогава и само тогава щеше да се облегне спокойно и да запита Канарак защо е убил баща му. А Канарак със сигурност щеше да отговори.

23.

Пет минути след шест Анри Канарак излезе от кафенето и с небрежна походка се отправи към метрото срещу Източната гара.

Озбърн го проследи с поглед, после щракна лампата и се приведе над разгърнатата карта. Трийсет и пет минути по-късно бе изминал почти двайсет километра и наближаваше познатия жилищен блок в Монруж. Спря на една странична улица, излезе от колата и отиде да се прикрие в сянката срещу дома на Канарак. След четвърт час Канарак се зададе по тротоара и влезе в сградата. През целия път от пекарната до вкъщи не бе подал признак, че се чувства застрашен или под наблюдение. Нито веднъж не се бе отклонил от старите навици. Озбърн се усмихна. Всичко вървеше точно по план.

В осем без двайсет той спря пежото пред хотела, подаде ключовете на служителя от гаража и влезе. Докато пресичаше фоайето, хвърли поглед към рецепцията.

— Съжалявам, мосю, няма вести за вас — усмихна се дребничката брюнетка.

Озбърн благодари и продължи напред. Беше се надявал на вест от Вера, но в същото време се радваше, че не го е потърсила. Не биваше да се разсейва. Сега трябваше да избягва усложненията и да насочи цялата си мисъл към главната задача. Питаше се защо ли бе казал на инспектор Бара, че ще напусне Париж след пет дни. Със същия успех би могъл да посочи седмица, десет дни или дори две седмици. Петте дни концентрираха всичко до границите, отвъд които рискуваше да загуби контрол. Събитията се развиваха прекалено бързо. Всяко нарушение в ритъма означаваше провал. Не оставаше място за грешки или непредвидени случайности. Ами ако Канарак внезапно се разболееше и утре си останеше у дома? Тогава какво? Да нахълта в апартамента с взлом и да свърши всичко там? Ами другите хора? Жената на Канарак, роднини, съседи… Нямаше място за подобна случайност, той сам бе определил рамките. Нямаше свободно пространство. Никакво. Сякаш държеше динамитна шашка със запален фитил. Какво можеше да стори, освен да продължава по плана и да се надява, че всичко ще свърши добре?

Озбърн пропъди тия мисли и вместо да продължи към асансьора, влезе в сувенирното магазинче, за да купи вестник на английски. Взе сгънатия брой от щанда и зачака реда си на касата. За момент се запита какво ли би станало, ако Жан Пакар не бе открил Канарак толкова бързо. Какво щеше да прави тогава? Може би да напусне страната и да се върне по-късно? Но кога? Откъде би могъл да знае, че номерът на паспорта му не е въведен в полицейските компютри с препоръка да бъде държан под наблюдение, ако се завърне в определен срок? Ами ако детективът изобщо не бе успял да открие Канарак? Как би се чувствал тогава? Но за щастие всичко бе станало другояче. Жан Пакар бе изпълнил успешно своята част от задачата и за Озбърн оставаше само да я доведе до край. Престани да се стягаш, каза си той и докато пристъпваше пред касиерката, разсеяно хвърли поглед към първата страница на вестника.

Онова, което видя, беше същинско безумие. Нищо не го бе подготвило да зърне лицето на Жан Пакар под огромно заглавие: ЗВЕРСКО УБИЙСТВО НА ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ!

Отдолу имаше подзаглавие: „Преди смъртта си бившият наемник е бил варварски измъчван“.

Магазинчето се завъртя наоколо. Отначало бавно. После все по-бързо и по-бързо. Накрая Озбърн трябваше да положи ръка върху щанда с бонбони, за да се удържи на крака. Сърцето му биеше лудо, чуваше собственото си хрипкаво дишане. След като се подпря, той отново погледна вестника. Да, лицето си беше на място, както и заглавието над него.