Детективска агенция „Private“. Берлин

Пристигнали кола и полицейски микробус. От задната седалка на колата слязъл мъж. Казал на Хариат Ледвиг, че е държавен служител. Намерили три момичета и три момчета, на възраст между шест и девет години, да се скитат из улиците на Източен Берлин. „Вайзенхаус 44“ бил единственият приют наоколо със свободни места.

Когато пристигнали, децата явно били в шок. Вкопчвали се здраво едно в друго. Повечето имали силни кошмари и се будели, викайки майките си. Две от момичетата били сестри и не се изпускали една друга от поглед. Всички се страхували от мъже.

С годините Хариат Ледвиг опитвала да измъкне от тях информация за случилото се, но при всеки неин опит те се разтрисали от страх и се затваряли в себе си. Крис отронил единствено, че някои неща е по-добре да си останат забравени.

— Така и направих — изграчи старицата. — От този момент нататък се грижех възможно най-добре за тях. Уверявам ви, бяха нахранени, облечени и образовани. Някои от шестте деца се справиха по-добре от останалите, Крис и Артур вероятно бяха най-добрите.

После вече бяха юноши и слухът за бунтовете в Берлин достигна дори до „Вайзенхаус 44“. Една нощ всичките тръгнаха натам. Върнаха се, но за кратко. Вече бяха пълнолетни, можеха да правят каквото си искат. Изгубих им дирите. Но май дочух, че Крис е избрал армията.

Мати кимна.

— Но освен това, както и фактът, че Крис е живял в сиропиталището, нищо друго относно детството му не е истинско. Поне по документи.

Хариат Ледвиг си пое трудно въздух.

— Заради мен. Аз го направих.

Обясни, че след като видяла колко травмирани са шестте деца и при патологичния им страх от въпроси за случилото се, решила, че някой е заплашил да ги убие, ако проговорят.

— Не исках човекът, който е измъчвал децата, да може да ги открие. Те дойдоха без документи, затова им измислих нови. Дори да знаеха имената на родителите си, аз ги промених и ги накарах да запомнят новите имена.

— И не казахте на никого?

— Беше друго време. Както каза Крис, най-добре да го забравим.

— Как е истинското име на Крис?

— Ролф Кристоф Волфе.

— А на родителите му?

— Така и не разбрах. Предполагам, че не съм и искала да разбера.

— Днес сутринта един мъж, представяйки се за професор, е откраднал шест от досиетата на възпитаници на „Вайзенхаус 44“ от Федералния архив. Смятам, че досието на Крис е било сред тях.

Хариат Ледвиг примигна и сякаш се сви пред Мати.

— Как е възможно? — закашля се, сякаш някой я душеше, после продължи през кашлицата си: — Боже мили, те всички дойдоха на една и съща дата. Изпратих във Федералния архив хронологични копия от досиетата им!

Старата жена избухна в ридания.

— Не, това не е редно! Исках да са в безопасност!

Мати приближи, клекна до нея и постави ръка на завивката, през която усещаше краката й като две вейки.

— Хариат, помните ли имената на останалите пет деца?

Риданието на старицата поутихна.

— Знаех какво ще се случи, когато падне Стената. Знаех, че ще започне лов на вещици. Запазих копия от досиетата на всички деца, които са живели в приюта ми.

За миг Мати се вледени.

— Може ли да ги видя? Да ги копирам?

Жената кимна.

— Те доказват, че съм почтен човек, а не част от онази гадост, която, изглежда, беше заляла всички край мен по онова време.

Книга трета Децата без майки

Глава 58

— Намери тези хора, Габриел — Мати тръшна шест сини папки на бюрото на хипито учен в „Прайвит Берлин“. — Те са ключът!

— Чакай малко! — зажалва се Катарина. — Аз първа си го заплюх!

Доктор Габриел се беше привел над един компютър и вадеше твърдия му диск.

— Кат! — настоя Мати.

Приятелката й я прекъсна:

— Този компютър е бил на Ернст Нойман, мъртвия компютърен гений, докторант в Берлинския технически университет и според съквартиранта му, хакер на свободна практика, който наскоро внезапно забогатял.

— Сериозно? — впечатли се Мати. — Тогава сама ще проуча нещата.

Габриел не вдигна поглед, само махна с отвертката си към един „Аймак“.

— Използвай онази машина.

Мати тръгна към компютъра, Катарина я следваше по петите.

— Какво има в тези папки?

— Измислици — отвърна Мати и седна пред машината.

Вратата на лабораторията се отвори, влязоха Джак Морган и Даниел Брехт. Отиваха да гледат мача на Касиано на стадиона, но искаха да осведомят всички за Павел, миналото му в КГБ и изчезването му миналата вечер, малко след като напуснал стаята, в която палувал с Перфекта.

— Говорих и с мои стари приятели във Вегас — добави Морган. — Залаганията за мачовете, в които Касиано е играл лошо, са били повече от нормалното. Чуйте и това — във всеки един от тези случаи отборът на „Херта“ е влизал като фаворит с пет към три.

— Не разбирам — каза Катарина.

— Коефициентът е такъв, че ако някой заложи на опонентите на Касиано, няма да изглежда подозрително — обясни шефът й.

— Павел? — попита Мати.

— Аз залагам на него — кимна Дитрих. — Ето негова снимка.

Мати разгледа внимателно фотографията на собственика на нощния клуб, но не можа да каже дали този мъж беше видяла сутринта пред Федералния архив.

После им разказа какво е открила в Хале.