Детективска агенция „Private“. Берлин

— След като си тръгнахте, на път към протеста говорих с майка си по телефона. Попитах я какво е решила за Херман. Каза ми, че щяла да остане женена за него. Не е ли просто перфектно? — попита с горчивина. — Агнес избра парите. Заради тях е решила да продължат да живеят отделно. Но той я е убил, преди да успее да му каже…

Малко по-надолу прибраха трупа на майка му в черна торба и го натовариха в линейката.

Руди Крюгер въздъхна и изглеждаше сякаш ще се разплаче отново, но вместо това каза:

— По-добре да проверя къщата.

— Предпочитам да я оставите във вида, в който е — намеси се Дитрих. — Искаме да я претърсим.

Това го стъписа за миг, но после се окопити:

— Разбира се, съжалявам. Аз… вече ще се прибирам.

Дитрих кимна.

— Добре е да уведомите роднините и приятелите й.

Руди наведе глава.

— Откриването на първата ми изложба е след два дни. Тя щеше да дойде, знаете ли? Майка ми каза, че ще дойде.

Телефонът на комисаря иззвъня. Дитрих вдигна и се отдалечи на няколко крачки.

Руди се изправи, бе съсипан. Погледна към Мати и Катарина.

— Благодаря. Нямаше да се справя сам.

— Има ли при кого да се прибереш? — попита Катарина.

— Таня може да мине след протеста — отговори той. — Не знам.

— Обади се, ако ти потрябваме — добави Мати.

Той кимна разсеяно и се отдалечи съкрушен.

Мати чу Дитрих да се оплаква:

— Не мога да мръдна оттук. Прати някой друг.

Затвори и поклати глава.

— Какво има, господин главен комисар? — попита Вайгел.

Дитрих се поколеба, после й обясни:

— Полицията в Хале е намерила труп надолу по реката. Идентифицирали са го — докторант в Берлинския технически университет. Някакъв компютърен супергений. Искаха нашата помощ, но сме зарити с работа. Искам да намерим Херман Крюгер.

Мати понечи да каже на Дитрих за откраднатите папки от архива, но бе поразена от чутото, на фона на факта, че човек с невероятни умения беше хакнал компютъра на „Прайвит“.

Катарина също беше изненадана и попита:

— Знаете ли името на мъртвия студент?

— Вайгел може да ви го намери — каза Дитрих и се отдалечи.

— Тогава май ще отида до Техническия университет — заяви Катарина. — Да се поразровя.

— Аз пък не — добави Мати. — Отивам в Хале.

Глава 52

Приятели, съграждани ОТ Берлин, сега е едва три часът следобед, но трябва да ви призная, че съм страшно уморен от многото дълги и отегчителни задачи, които трябваше да свърша днес. Но искам всичко да е изяснено, разчистено, излъскано като стъкло, преди да се захвана с нещо ново.

Така правят невидимите.

Някои стари навици никога не умират.

Поглеждам за секунда ръцете си и с усмивка си помислям, че всъщност никога не съм се виждал, не и без огледало; а огледалата са част от илюзията на живота, нали така?

Решавам, че наистина изобщо не знам как изглеждам и никога няма да узная.

А ако аз не зная, кой друг би могъл?

Определено не и тези, които се наложи да елиминирам през последните две седмици. Нито един от тях не разпозна новото ми лице.

Но познаха гласа ми.

Преди да умрат, когато им говорех, ме гледаха сякаш съм страшен пъзел с липсващи парченца.

Смея се, в приповдигнато настроение съм, докато втривам потъмняващ лосион в кожата на лицето и ръцете си, поставям цветни контактни лещи, с които очите ми от кафяви стават зелени. След това залепям гъсти, тъмни вежди и мустак, а бузите си натъпквам с памук.

Обличам сини работни дрехи със знака на местната водопроводна компания. Учудващо е какви неща могат да се намерят в магазините за втора употреба, когато наистина знаеш какво търсиш. Намерих си дори подходяща шапка.

Когато привършвам и съм убеден, че никой не може да ме познае, пълня сандъчето с инструменти — ключове, дрелки и минигорелки, и издавам тихите щракащи звуци в гърлото си. Много е важно да разполагаш с подходящите инструменти за работа, нали, приятели? Хмм?

Глава 53

Става късен следобед, докато Мати се върне в „Прайвит Берлин“, вземе кола и пропътува 170-те километра на юг до Хале.

Град с доминираща сива, социалистическа архитектура от времето на ГДР, Хале изглеждаше дори още по-мрачен и зловещ в мъглата, диплеща се преди поредната буря.

Мати паркира, замислена дали откритият мъртъв компютърен гений има нещо общо с хакването на „Прайвит“, смъртта на Крис и убийството на Агнес Крюгер посред бял ден. Дали Херман Крюгер седеше зад всичко това? Дали човек от неговия ранг може да си позволи да е толкова жесток и хладнокръвен?

В опит да отговори на тези въпроси, се насочи към кметството и попита в приемната за „Вайзенхаус 44“. Татуираната емо девойка зад гишето заяви, че никога не е чувала за такова сиропиталище, камо ли за неговата документация.

Но жената на средна възраст, която работеше на бюрото зад момичето, каза, че „Вайзенхаус 44“ се е намирало по пътя от Клепциг към Ройсен.

— Дали е още там? — попита Мати.

— Да, но не задълго — отговори жената. — Другия месец ще го съборят, за да построят завод за производство на екологични електрически крушки.

— А документите? — продължи Мати.

— Мисля, че бяха изпратени във Федералния архив.

— Възможно ли е да са на друго място?

— Не, доколкото ми е известно.