Детективска агенция „Private“. Берлин

— Вижте ме, гледам го как се отдалечава! — извика Мати, след като се видя да приближава до будката на охранителя. — Имах особено усещане, но не обърнах внимание, защото ми напомняше на майка ми, и го съжалих!

— Нямало е как да знаеш — посочи Катарина.

Мати знаеше, че тя е права, но това не й помогна да се почувства по-добре.

Това ли беше убиецът на Крис? Дали е Крюгер, или дегизираният Павел?

Павел бе собственик на нощен клуб за двойнички на известни диви. Очевидно е много запознат с грима, нали? А Крюгер? Милиардерът може да си наеме човек да го маскира. Или да плати на някого да открадне документите.

От мислите й я изтръгна телефонът на Катарина.

— Какво? — извика Катарина и пусна високоговорителя.

— Той го направи! — Руди Крюгер надвикваше глъчката на заден план. — Той уби майка ми!

— По-бавно, Руди! — каза Катарина.

— Тя е мъртва! — гласът му трепереше. — Току-що ми се обадиха от полицията. Някой я е застрелял в главата, в колата й, недалеч от къщи. Сигурно е Херман! Сигурен съм! Или я е убил, или е поръчал убийството й! Шибана капиталистическа свиня! Той… — Руди се задъхваше. — О, боже. Той… аз й казах…

— Руди, знам, че ти е тежко. Поеми дълбоко въздух. Къде си?

— Тръгвам си от митинг, протестирахме срещу корпоративните прасета като доведения ми баща, които искат да сринат „Тахелес“ и да построят на мястото й небостъргач. Викат ме в полицията да я идентифицирам.

— Ще се срещнем там след десет минути.

Глава 50

Когато Мати и Катарина пристигнаха, хаупткомисар Ханс Дитрих вече бе на местопрестъплението. Стоеше в дъжда до отворената врата на черното „Порше Кайен“, мокър, навъсен и още по-прегърбен.

Иззад жълтата полицейска лента Мати забеляза инспектор Вайгел и я повика. Вайгел се приближи с учудена физиономия.

— Какво правите тук? — попита.

— Агнес Крюгер беше клиентка на Крис Шнайдер — обясни Мати. — Дитрих знае.

Внезапно подразнена, Вайгел хвърли поглед към високия комисар.

— Този човек не ми казва нищо. Сякаш не съществувам. Но и много му се събра. Баща му починал снощи от инфаркт в парка „Трептовер“. Той го открил.

— Ужасно! — възкликна Мати.

— И е дошъл на работа? — попита Катарина.

— Доколкото разбирам, само работата му е останала — отвърна инспекторката.

Мати бе чувала същото и се канеше да го каже, когато чу вика на Руди Крюгер:

— Къде е тя?

Доведеният син на милиардера тъкмо бе излязъл от таксито и се затича към тях. Той забави темпо, когато видя катастрофиралото порше от другата страна на улицата, и изплака:

— О, господи! Какво й е сторил!

На Мати вече не й изглеждаше като арогантен артист и анархист. Той бе просто момче, изгубило майка си.

Очите му се напълниха със сълзи и той отривисто ги избърса.

— Какво й е сторил? Какво й е сторил?

— Вие ли сте Руди Крюгер? — попита главен комисар Дитрих.

Беше приближил Вайгел и видя плачещия Руди.

— Той е — каза Мати.

Дитрих не й обърна внимание.

— Господин Крюгер, знам колко ви е тежко, но трябва да идентифицирате майка си. Не можем да открием пастрока ви.

— Тя е — отвърна отнесено Руди.

— Не можете да я видите оттук.

— Това е колата й.

— Моля ви, господине. Искам да погледнете лицето й. Ще прикрием раната.

Руди погледна към Катарина и Мати.

— Ще дойдете ли с мен?

Това не се хареса на Дитрих, но Мати отвърна:

— Разбира се.

Младежът трепереше като лист. Долната му устна заигра, когато застана до колата на майка си. Мати виждаше жената вътре, тялото й беше се килнало надясно. Струя засъхваща кръв се проточваше от устата й.

Сълзите капеха по бузите на Руди, когато той кимна.

— Тя е. Това е майка ми.

После се извърна, преви се надве и повърна.

Глава 51

Когато спазмите на Руди поутихнаха, Мати и Катарина го отведоха настрани.

— Искам вода — промълви глухо той.

— Ще ти донеса — каза Вайгел и се отдалечи.

Дъждът спря и вятърът зарони листата от дърветата пред дома на Агнес Крюгер. Руди седеше на стълбите, съкрушен и самотен.

— Хер Крюгер… — поде Дитрих.

Мати застана пред главния комисар и му каза тихо:

— Помните ли как се чувствахте снощи? Оставете го за минута!

Дитрих не бе свикнал да приема заповеди, нито да му се бъркат в личния живот. Но отвърна с премерен глас:

— Добре, госпожо Енгел.

Дотича Вайгел и подаде на момчето бутилка вода.

— Благодаря ви — каза Руди. — Много сте мила.

Дитрих го изчака да пийне, преди да го уведоми, че засега няма свидетели на убийството на майка му. Валял е силен дъжд и никой от съседите не е чул нищо необичайно.

— Къде бяхте преди час? — попита накрая.

— Аз ли? — отвърна Руди. — Бях на протест за „Тахелес“.

— Някой видя ли ви?

— Стотици хора. Изнесох реч. Там бях от сутринта.

— Имате ли представа кой е искал да я убие?

Лицето на Руди се изкриви от гняв.

— Сигурно същият, който е убил Крис Шнайдер — Херман Крюгер. Или някой, който работи за него. Сигурен съм. Кога ще го арестувате?

— Най-напред трябва да го намерим — каза Дитрих. — Да чуем неговата версия.

— Господи! — промълви Руди. — Това е просто…

— Какво?

Изтерзан от мъка, той се обърна по-скоро към Мати и Катарина, колкото към Дитрих: