Детективска агенция „Private“. Берлин

След това отивам по-надолу в залата до секцията за микрофилми, вземам кутиите, които бях поръчал, и се оттеглям в дъното, зад една машина, обърната към бюрото. Превъртам набързо микрофилмовите ролки, докато намеря още документи за децата, подредени един след друг на почти шестметрова лента.

Проверявам. Служителите са заети.

Протягам се към джоба си и издърпвам остър като бръснач сгъваем нож. Без колебание срязвам микролентата. Хващам свободния край и го навивам на пръста си до другия край на документацията и правя втори разрез. Стягам микролентата с ластиче и пускам мъничката ролка в джоба на сакото си.

Когато издърпвам ръката си, в нея е надеждната тубичка лепило.

Приятели мои, можеш да свършиш толкова много неща с него, нали така, приятели мои?

Оглеждам набързо залата за някакви посетители, капвам от лепилото в единия край на отрязаната ролка и го притискам към другия с половин сантиметър припокриване.

Задържам една минута, после хващам неподвижната част на ролката и предпазливо връщам назад. Държи. Връщам ролката обратно в кутията и я полагам внимателно сред другите кутии с микроленти, които съм натрупал до нея.

Ставам, взимам куфарчето си и се отправям към вратата.

— Ще се връщате ли днес, професоре? — пита служителката.

— Разбира се — отговарям. — Една бърза вечеря и се връщам.

Не мога да се въздържа. Издавам онзи щракащ звук в гърлото си и се усмихвам.

Пак изщраквам, като излизам от архива, при спомена за снимката на Кристоф като малък.

Ти нямаше никакъв шанс, мисля си. И останалите нямат.

Глава 45

Мати стигна до входа на Федералния архив. В будката отпред охранителите проверяваха куфарчето на възрастен мъж с дълъг шлифер и баварска шапка, чиито ръце трепереха, сякаш страдаше от неврологично заболяване, например паркинсон, но не точно.

Мати знаеше как изглежда тази болест. Майка й бе починала от паркинсон. Тиковете и треперенето на мъжа обаче бяха различни и незнайно защо я караха да се чувства странно. Но все пак неволно съжали стареца, който си взе куфарчето и върна пропуска си.

Така и не успя да види лицето му, но по някаква причина не можеше да откъсне поглед от него, докато той се тътреше по тротоара. После показа на охраната значката и документите си и предаде оръжието си.

Прекоси кампуса и намери читалнята на архива, където попита една служителка как най-бързо да намери документацията за източногерманското сиропиталище „Вайзенхаус 44“.

Чиновничката се намръщи и отиде при своя колежка, с която проведе оживена дискусия. Върна се и заяви:

— Документите вече са заявени от изследовател.

Това изненада Мати и тя обходи помещението с поглед.

— Кой от всички?

— Не е в правомощията ни… — започна обърканата служителка.

Мати се наведе през бюрото и показа пропуска си с надпис „Прайвит“.

— Разследваме убийство — каза тихо. — Кой ги взе?

Чиновничката сключи вежди и посочи към далечния ляв ъгъл:

— Седеше ето там, но после отиде в стаята с микрофилмите.

— Как изглеждаше? — настоя Мати.

— Възрастен мъж. Май е професор в Хайделберг. Има паркинсон. Забелязва се отдалеч.

— Изпуснах го — изохка следователката. — Докосвахте ли кашоните, след като той си замина?

— Беше с памучни ръкавици, ако правилно ви разбирам — отговори жената. — Нали не мислите, че той е убиец? Има паркинсон. Сам ми го каза и според мен не може да нарани и муха.

Глава 46

Опитвам да овладея дишането си, за да не хипервентилирам, шофирам, докато се отдалеча достатъчно от архива, след което свалям перуката.

Приятели, аз разпознах жената на портала. Същата, която видях с високия плешив мъж пред кланицата. Имаше много нейни снимки в харддиска на Кристоф.

Казва се Мати Енгел. С Кристоф са били влюбени, даже май сгодени. Двамата са работили за „Прайвит“. Има син, Никлас.

Търси ме и това ме изнервя. Но има и още нещо. В лице напомня на майка ми, което направо ме вбесява.

За миг се боря с порива да изтегля всичките си пари и да напусна Берлин, дори направо Германия.

Южна Америка?

Не, решавам, все по-ядосан, кучката няма да открие нищо.

В архивите не останаха никакви документи, сякаш Кристоф и другите никога не са съществували. Без маски, но са толкова невидими за света, колкото и аз.

А много скоро ще престанат изобщо да съществуват, докато аз ще продължа напред.

Десет минути по-късно влизам в гаража. Паркирам между белия товарен бус и мерцедеса, уверявам се, че няма никого, и излизам от аудито. Качвам се в буса и започвам да свалям грима си с кърпичките, които държа там.

Имам няколко часа истинска работа. Срещи с клиенти и бизнес партньори. Трябва да се приведа в приличен вид.

Но докато се взирам в огледалото за обратно виждане, се сещам за Мати Енгел и отново ме обхваща тази нервност, която ме преследва от години. Кристоф е бил нейният възлюбен. Дори след като са прекратили връзката си, тя сигурно още го обича, което означава, че е силно мотивирана да ме намери и е опасна — много, много опасна.

Точно в този момент, приятели мои, решавам, че ако се наложи, ще помогна и на Мати Енгел да стане невидима. За постоянно.