Детективска агенция „Private“. Берлин

— А мен не ме бива да я задържам.

— Струва ми се, че тя ти беше отнета от сила извън твоя контрол — каза Катарина. — Поемам Херман Крюгер.

Мати кимна с насълзени очи. Но не искаше отново да се разплаче и стана от масата.

— Ще потърся Габриел. Време е веднъж завинаги да науча ужасната тайна от детството на Крис.

Глава 43

Когато Мати откри доктор Габриел в лабораторията му на втория етаж на „Прайвит Берлин“, той носеше черни джинси, червена кърпа и суитшърт с изображение на Джими Хендрикс, надпис „На живо от поп фестивала в Монтерей“ и горяща червена китара.

Тя му каза какво търси и той любезно остави заниманието си, за да й помогне. На огромния полупрозрачен екран вадеха документи, снимки и видеозаписи и можеха да ги проучват едновременно, сякаш подредени върху голяма дъска.

Първо прегледаха архивите на „Прайвит“ и намериха личното досие на Крис, включително и дигитално копие на акта му за раждане, където пишеше, че Кристоф Ролф Шнайдер е роден в Дрезден през 1975 г., с родители Алфред и Мария Шнайдер.

Опитаха да съпоставят акта за раждане и не откриха Кристоф Ролф Шнайдер да е регистриран в архивите на Дрезден. Потърсиха Алфред и Мария Шнайдер в брачните архиви и отново не изскочи нищо.

Разшириха търсенето из цялата бивша Източна Германия и откриха няколко мъже на име Кристоф Шнайдер, но нито един не беше на възрастта на Крис. И никъде не намериха документ за брак между Алфред Шнайдер и жена с първо име Мария.

Задълбаха още повече, пробваха с базите данни на училищата. Отново удариха на камък.

— Започвам да си мисля, че нищо около Крис не е било истинско — каза доктор Габриел.

— Знам — отвърна Мати, вече съвсем объркана. — Но той беше истински. Да се върнем назад. В личното му досие има ли копие от военната му книжка?

— Сигурен съм, че има — Габриел порови около минута и го извади.

Снимката на Крис я накара да се усмихне. Изглеждаше толкова млад. Основната информация отговаряше изцяло на това, което беше написал в заявлението си за кандидатстване в „Прайвит“ след напускането на немската военна полиция: същите имена на родителите, същия фалшив акт за раждане от Дрезден и същия фалшив адрес.

Мати започваше да си мисли, че са попаднали на непробиваема стена, докато не забеляза нещо във файла с военните документи, където бе описано образованието на Крис.

Вписано под мястото му на начално и гимназиално образование стоеше „Вайзенхаус 44“, сиропиталище в провинцията южно от Берлин и на изток от град Хале.

— Ернст, къде пазят документите за сиропиталищата от времето на ГДР?

Доктор Габриел се замисли.

— Не знам, може би във Федералния архив?

Глава 44

Точно в десет часа чувам:

— Професор Грьонинг?

Немска точност, приятели мои!

Има ли нещо по-успокояващо?

Усмихвам се и ставам с тътрене от мястото си в дъното, в левия ъгъл на читалнята, като внимавам за камерите, монтирани на тавана.

На бюрото откривам шестнайсет кашона с папки, казват и че ме очакват още в стаята с микрофилмите по-надолу по коридора.

Любезната служителка ми помага да добутам количката до мястото си.

Започвам първо с хартиените архиви, преглеждам ги набързо. В четвъртия кашон намирам документите от „Вайзенхаус 44“, сиропиталище в покрайнините на Хале, на около час южно от Берлин. Има стотици имена и не са записани в азбучен ред. Всичките изглеждат разбъркани и неподредени.

Но след като оглеждам внимателно няколко, разбирам, че са записани по датата на приемане.

По лицето ми се разлива усмивка.

След по-малко от десет минути намирам документите на шест деца със снимки от деня, в който са били доведени във „Вайзенхаус 44“.

За миг спирам поглед върху снимката на Кристоф като момче.

Мършав. Тъмни, хлътнали очи, излъчват страх и омраза.

Точно както го помня от малък.

Но не мога да си позволя да преживявам отново доброто старо време. Чакат ме дела.

Преброявам страниците в шестте папки. Петдесет и шест.

Оставям папките на масата, вдигам куфарчето си и отивам в тоалетната. От таен страничен джоб във вътрешността на куфарчето изтеглям сноп бели листи със старинен вид, покрити с напечатани безсмислици. Отброявам петдесет и шест листа и ги вмъквам между няколко сиви, поовехтели папки със стандартния размер.

Поставям ги в куфарчето и го затварям. Връщам се на мястото си в читалнята, като си отбелязвам къде са седнали другите посетители. Оставям чантата широко отворена вдясно от мен, на пода, до стола.

После чакам. Минават пет минути.

Когато бие единайсет, служителите вкарват нови документи.

Посетители, които досега са чакали, се стрелват към бюрото. Всички очи се вдигат и следят усилената дейност.

С поредица от плавни движения вмъквам шестте папки от бюрото в куфарчето си и връщам фалшивите папки на масата, моментално пресягайки се през тях към кутията, която съдържа истинските документи.

Прибрани са за по-малко от минута.

Поставям кутиите на количката, ставам и отнасям куфарчето си до мъжката тоалетна, където плъзгам папките във вътрешния страничен джоб на куфара.