Детективска агенция „Private“. Берлин

Мати се зачуди дали да не се откаже. Но после реши да отиде и да види сиропиталището. Каза си, че това може да й помогне да разбере през какво е минал Крис като малък.

Мисълта за Крис като дете й напомни за Никлас.

Буца заседна в гърлото й, а очите й се напълниха със сълзи. Наложи се да положи неимоверни усилия, за да се задържи на мократа магистрала, водеща на изток от Хале.

Задуха силен вятър, а дъждът се усили, докато Мати караше на север по надупчения второкласен път от Клепциг към Ройсен. Той криволичеше покрай ферми, дървета с опадали листа и гигантски бели вятърни генератори, чиито перки разсичаха желязното небе.

Накрая Мати мярна покрива на сиропиталището, скрит зад преплетените клони. То се намираше до едно поле, по което пъплеше трактор.

Между два здрави дървени пилона бе опънат нов стоманен кабел, който минаваше над обраслия паркинг на сиропиталището. На двата пилона бяха разлепени уведомления за конфискация. На кабела се поклащаше знак: „Влизането забранено“.

Мати паркира колата на банкета, нахлупи качулката на дъждобрана си и излезе. Пресече пътя, прескочи кабела и тръгна през паркинга, през храстите и тръните, които се закачаха по панталоните й.

Стените на „Вайзенхаус 44“ бяха погълнати от диви лози. Сградата беше триетажна, с продънен покрив. Прозорците на старото сиропиталище ги нямаше, като изключим няколко остри парчета стъкло, стърчащи от рамките.

Мати стъпи на хлътналата веранда пред сградата. Входната врата на сиропиталището лежеше потрошена на земята в началото на дълъг, мрачен коридор.

Инстинктът й казваше да не влиза и да остави всички тайни на „Вайзенхаус 44“ неразкрити.

Но в този миг гръмотевица прокънтя в далечината и дъждът още повече се усили.

Напрегната до краен предел, Мати се зачуди дали не е полудяла и пристъпи вътре.

Глава 54

В коридора Мати спря, за да извади фенерчето си. Освети наоколо, видя стая вдясно, която приличаше на кабинет, но беше пълна с листа, плесен и мъх: двукрако бюро, изтърбушен стол с изскочили пружини, преобърнат шкаф без чекмеджета.

Явно тук е работел директорът или директорката, помисли си Мати. Продължи огледа на долния етаж, чието съдържание бе почти опоскано.

Намери кухнята и столовата. И те бяха разграбени.

Докато се качваше по стълбите, Мати се опита да си представи Крис на това ужасяващо място, едва осемгодишен, без майка и баща. Представи си, че се налага Никлас да постъпи в сиропиталище, и очите й отново се напълниха със сълзи.

На втория етаж откри полуразрушени стари класни стаи и си даде сметка, че нещо в звуковия фон от дъжд и трактора, който ореше на полето, се е променило.

Качи се на третия етаж и намери общи спални, разположени от двете страни на дългия централен коридор. Първата беше празна. В срещуположната имаше ръждясали рамки от двуетажни легла, закрепени с болтове към стената.

Мати пристъпи по скърцащия под към втората редица от спални. В първата, в която влезе, покривът над едно от стоманените легла, единственото, върху което още имаше дюшек, беше пробит.

Дюшекът бе почернял от мухъл и мръсотия. По него и по пода се бяха образували локви. Нещо привлече Мати именно към това легло.

Дъските на дюшемето бяха меки и прогнили. Но тя все пак влезе и застана неподвижна в дъжда, който се лееше през дупката в покрива, като омагьосана от дюшека и забитите в него назъбени покривни греди.

Дали това е било леглото на Крис?

Мати си го представи как лежи на леглото и в главата й нахлуха спомени.

Тя и Крис в леглото в хижа, която бяха наели в Гармиш, един от редките моменти, когато Никлас не беше с тях.

Крис й приготви закуска и й я занесе на поднос с една роза и малка кутийка с бонбони. Усмихнат я наблюдаваше как се храни. След това настоя да види как отваря кутийката.

Вътре имаше пръстен с два изумруда, а помежду им диамант.

Внезапно в руините на сиропиталището загубата я заля с всичка сила, разпростря се навсякъде, невидимо ужасно нагнетяване на хидравлично налягане, което направи стаята да изглежда толкова зловеща, колкото и мазето на кланицата.

Проблесна светкавица, която едва не я ослепи.

Тътенът на гръмотевицата се разнесе точно над главата й.

Мати се сви и я обзе неистово желание да се махне от това място, да се върне в колата и да си отиде у дома, при Никлас.

Втурна се навън от стаята.

Затича се към стълбището и замръзна на място.

Долу, в сенките, стоеше мъж с дълъг черен дъждобран с качулка.

Лицето му бе скрито под качулката.

Глава 55

— Коя сте вие? — изръмжа мъжът с пушката. — И какво, за бога, правите тук?

Мати стреснато замълча. Мъжът насочи оръжието си.

— Попитах…

Жената се пресегна към джоба си.

— Кротко! — извика мъжът. Още държеше оръжието насочено.

— Искам… да извадя значката… и документите си — заекна тя.

Той вдигна глава от мерника.

— Полицайка ли сте?

— Работя за „Прайвит“, „Прайвит Берлин“.

Показа му значката си, той й махна да слезе по стъпалата към него.

— Пушката ви? Притеснява ме — помоли тя.

Най-накрая той наведе цевта надолу, свали качулката си и откри мършаво лице на мъж, наближаващ четирийсетте.