Детективска агенция „Private“. Берлин

— Видях колата, когато свърших с оранта. Нямате работа тук! След месец ще съборят цялата сграда.

Мати възвърна самообладанието си и тръгна по стълбите към него.

— Съжалявам. Някога е било сиропиталище. Мой… близък приятел е живял тук.

— Мнозина са живели тук, но не съм чувал на някого да му е харесало особено.

Тя подаде ръка.

— Мати Енгел.

— Дарек Еберхарт — отвърна той, но не пое ръката й. — Махайте се оттук, фрау Енгел, това място е опасно! Подовете са прогнили. Може да пропаднете и да си счупите я крак, я врат.

— Моят приятел е… мъртъв, убит. Беше ми повече от приятел. Беше мой годеник и просто се опитвам да разбера детството му.

Еберхарт я изучаваше хладно.

— Съжалявам за загубата ви, но няма какво да научите тук. Изоставено е от двайсет години. Ошушкаха почти всичко. На държавата й трябваше цяла вечност да направи нещо, но най-накрая продаде земята на някаква компания за зелена енергия.

— Чух. Електрически крушки.

Мъжът се обърна безмълвно и пое към коридора. Мати забърза след него.

— Документите за „Вайзенхаус 44“ във Федералния архив са… непълни.

Еберхарт не отвърна и продължи към вратата.

Тя викна след него:

— Надявах се, че ще намеря някого, който знае нещо за сиропиталището, който може да е познавал Крис!

Еберхарт излезе навън. Дъждът беше понамалял. Гръмотевиците и светкавиците вече вилнееха някъде на изток.

— Трябва да се връщам на полето — каза мъжът.

Мати тръгна след него.

— Съжалявам, надявах се… — задави се от сълзи. — Просто е толкова трудно да не разбираш… защо е мъртъв, какъв човек е бил, какво е това място.

Избърса сълзите си с мокър от дъжда ръкав. Еберхарт се беше извърнал към нея, дулото на пушката наведено към земята, изражението му — неразгадаемо.

— Съжалявам — повтори тя. — Ще тръгвам. Извинете, че ви притесних и откъснах от работата.

Завъртя се и направи няколко стъпки по обраслата с трева алея към шосето.

— Хариат Ледвиг — каза фермерът. — Живее в старчески дом в Хале.

Мати спря и го погледна объркана.

— Коя е тя?

— Втора братовчедка на баща ми. Беше директорка на сиропиталището двайсет и две години.

Глава 56

Трийсет и пет минути по-късно Мати почука и влезе в стая, воняща на старост, на болест и на някакъв цитрусов дезинфектант. Хариат Ледвиг седеше с изправен гръб на стол до болничното легло, до нея стигаше тръбата на кислородния апарат. Приличаше на птиче с нощница, халат и пантофи и се задавяше от тежък пристъп на кашлица. Краката й бяха наметнати с одеяло. Наоколо бяха струпани книги, книга лежеше отворена и в скута й, под една лупа.

Когато кашлицата я отпусна, Хариат Ледвиг се изхрачи в кърпичка и я хвърли в кошчето между книгите.

— Какво искате? — изграчи подозрително тя.

Мати се легитимира, показа значката от „Прайвит“ и обясни:

— Срещнах сина на втория ви братовчед, Дарек, пред старото здание на „Вайзенхаус 44“. Предложи ми да поговоря с вас.

Хариат застана нащрек.

— За кого работите? За държавата?

— Не, аз…

Старицата грабна лупата и я размаха.

— Не съм участвала в насилствени осиновявания! Никога! Нито веднъж. Мога да го докажа.

Мати разбра какво имаше предвид — по време на комунистическия режим в Източна Германия понякога деца биваха отнемани от родители, обявени за „предатели“. Имената на децата се сменяха и ги даваха за отглеждане в семейства, считани за верни на държавата.

— Не съм дошла за това, госпожо Ледвиг — увери я Мати. — Нямам клиент. Просто се опитвам да разбера повече за много близък мой приятел, който е живял във „Вайзенхаус 44“ през 70-те и 80-те години.

Хариат наблюдаваше Мати, както кобра гледа мангуста.

— Името на вашия приятел?

— Крис, Кристоф Шнайдер.

Възрастната жена примигна. Смущението в изражението й се замени с болка.

Отново се разтресе в тежка конвулсивна кашлица и отмести поглед от Мати.

Когато пристъпът поотмина, посетителката й попита:

— Познавате ли Крис?

Старата жена явно се бореше със себе си, но след това се втренчи някъде в пространството зад Мати и заяви:

— Нямам нищо общо със случилото се с това момче. Абсолютно нищо.

Глава 57

Мати почувства огромна празнота в стомаха си. Вгледа се изпитателно в очите на жената, ръководила „Вайзенхаус 44“, и попита:

— Какво се е случило с Крис?

— Не знам — прошепна Хариат Ледвиг.

— Знаете.

Старицата се размърда с болка.

— Не знам. Защо сте дошли? Защо сега?

— Защото Крис беше убит миналата седмица.

Погледът на Хариат се разфокусира, сякаш жената се пренесе назад във времето. След миг изхриптя:

— Винаги съм се надявала, че ще има дълъг живот, в безопасност. Надявах се същото за всички тях… Аз… Аз само се опитах да им помогна, доколкото беше възможно, но не ми беше по силите. Бях добър човек в капана на невъзможна ситуация.

Старицата изхлипа последните думи:

— Невинна съм!

— Невинна за какво? — настоя Мати. — Крис е бил малтретиран в сиропиталището ли?

Хариат Ледвиг се насили да изправи гръб.

— В никакъв случай! Каквото и да е станало, се случи преди той да дойде. Преди всички те да дойдат във „Вайзенхаус 44“.

— Всички?

Старата жена се поколеба. После, прекъсвана от мъчителната си кашлица, описа снежната нощ на 12 февруари 1980 година.