Детективска агенция „Private“. Берлин

Двайсет минути по-късно Мати шофираше с момичето по берлинските улици към летище „Тегел“. Накрая провери телефона си и видя, че се е обаждала Катарина Дорук, най-добрата й приятелка и главен следовател в „Прайвит Берлин“.

В четири часа сутринта?

Набра номера на Катарина и остави съобщение на гласовата поща: „Кат, Мати е. Не се тревожи. Пратката е у мен. Пътуваме към самолета. Легни да поспиш“.

Затвори телефона и чу хъркане. София спеше дълбоко, притиснала лице в прозореца, от ъгълчето на устата й се стичаше слюнка. Мати се молеше да не повърне в чисто новата кола — все още миришеше толкова приятно на кожа.

За щастие, стигнаха до частния терминал на международно летище „Тегел“ без повече инциденти. Събуди момичето, което се озърна със замъглен поглед, излезе и я последва като в транс.

Пилотът беше вътре, съгласуваше летателния си план, и каза на Мати да качи София на борда на самолета.

Тъкмо влизаха в кабината, когато телефонът й отново иззвъня и тя вдигна.

— Мати Енгел.

— Кат е.

В гласа на приятелката й се долавяше някаква тежест.

— Какво има? — попита.

Катарина отвърна след дълго колебание.

— Крис изчезна.

София се пльосна в кожено кресло с висока облегалка.

— Искам кола или нещо такова. Може с малко ром.

Но Мати не й обърна внимание, напрегнато заслушана в телефона.

— В началото на миналата седмица си взе отпуск — обясняваше Катарина. — Трябваше да се върне завчера, но така и не се появи. Звънях на мобилния му, на домашния, писах имейли и есемеси — нищо.

Това изобщо не беше в стила на Крис Шнайдер, съгласи се Мати. Той беше внимателен, методичен детектив, педантично се придържаше към правилата и процедурите на агенцията, а те включваха връщане на работното място в деня, в който те очакват.

— Пробва ли с чипа? — попита най-накрая Мати.

Миналата година служителите на „Прайвит“ по целия свят получиха малък проследяващ чип, който може да се имплантира под кожата на плешките и така да бъдат откривани при спешни случаи. Мати се беше противопоставила на идеята, понеже смяташе, че при злоупотреба тя би се превърнала в тоталитарна по своята същност.

Но за нейна изненада, Шнайдер се беше съгласил да се подложи на процедурата.

— Затова се обаждам — каза Катарина след поредното колебание. — Лежа си в леглото, не мога да спя от някакъв вуду чай, който майка ми ме накара да изпия. И си мислех, че ти може да дадеш позволение.

— Нямам такива правомощия, Кат.

— Ти си най-близкият му човек, Мати.

— Не, вече не съм. Готова ли си да обявиш Крис за изчезнал в полицията?

— Не знам. Объркана съм. Може да е… някъде с някого.

Мати замълча, после въздъхна.

— Това не мога да го контролирам.

— Не ми се иска да пращам спасителен екип в такава ситуация.

— Разбирам дилемата ти, но не мога да ти помогна. Виж, трябва да се обадиш на Джак Морган, за да получиш разрешение.

Морган беше собственикът на „Прайвит“ и ръководеше прочутия лосанджелиски офис.

— Обадих му се преди около час, не го открих и още не ми е върнал обаждането.

Мати прехапа устна, замисли се и каза:

— Сигурна съм, че е добре. Но ако не се появи до обяд например или ако Джак не се е обадил, ще активираме чипа.

— Ако не ти се обадя преди това, ще съм в офиса на обяд — отвърна Катарина.

— И аз ще дойда — обеща Мати и затвори.

Отвън прогърмя и през кръглото прозорче видя как светкавица разцепва небето на две. По покрива на самолета забарабани дъжд. Мати погледна към София, която я наблюдаваше с искрена загриженост.

— Кой е Крис? — попита момичето тихо.

Жената преглътна гаденето, което се надигаше в гърлото й, и отвърна:

— Допреди шест седмици, графиньо, беше мой годеник.

Пет

С наближаването на утрото се озовавам в стая с огледални стени и таван, с голямо кръгло легло с червени чаршафи.

Гол съм в тази огледална стая, съблечен, лишен от всяка маскировка, освен една — новото лице, което един хирург в Кот д’Ивоар ми даде преди двайсет и три години.

Гледам лицето си, най-съвършената маска, и се усмихвам, защото никой никога няма да узнае, че зад него се крия аз, усмихвам се и защото рядка красавица се съгласи да дойде с мен в тази стая на отражения и удоволствие.

Като изключим обувките от змийска кожа на висок остър ток, зашеметяващата шоколадова жена, която затваря вратата, също е гола. От Гваделупа е, или поне така твърди. Името й е Женевиев. Или поне така твърди.

Която и да е всъщност, тя се усмихва леко, когато поставям върху леглото платнената си чанта.

— Виждала съм те наоколо и преди — казва с колеблив френски акцент.

Дори не мигвам.

— Така ли?

— Да, струва ми се — поглежда към сака и се напряга. — Какво има вътре?

— Спокойно — отвръщам. — Нещо рядко и красиво.

Кимва, но в жеста й няма убеденост.

— Изглеждаш притеснена — отбелязвам.

Тя потрива ръце една в друга.

— Нерви. Една от приятелките ми тук, Илзе, изчезна миналата седмица. Може да си я виждал. Миньонче? Германка?

Махвам презрително с ръка.

— Не помня имена, скъпа. Те са изкуствени. Измислени. Да не би ти да използваш истинското си име тук, Женевиев?

Тя се поколебава, после поклаща отрицателно глава.