Детективска агенция „Private“. Берлин

— Виждаш ли — казвам закачливо, приятелски. — Всичко е фантазия, можеш да бъдеш когото си поискаш. Или пък каквото си поискаш. На мен така ми е добре. А на теб?

Тя отмества поглед, застива и после кимва почти незабележимо.

— Добре — отвръщам, но част от мен усеща как я пронизва тревога. Дали ме е видяла с Илзе? Не. Невъзможно е. Сигурен съм, че всеки път бяхме сами.

И така отварям чантата — в нея лежи примитивна маска от слонова кост и черна кожа, изобразяваща похотливо чудовище. Слоят боя и лак е напукан от времето, на места поизтрит. Но устните са запазили наситения си цвят на къна, в същия цвят са и очертанията на цепките за очите на носещия я.

— Изработена е преди сто години от племето чокве в Конго — казвам на Женевиев. — Много е рядка, струваше ми цяло състояние.

Слагам си маската, нахлузвам конопените ремъчета, които я притискат към лицето ми, за да виждам ясно през отворите за очите.

Маската мирише на Африка, на дърво, на индийско орехче и печени чушки. Дъхът ми отеква във вътрешността й, бавен и провлечен, като леопард, съзерцаващ плячката си.

Подканвам с жест Женевиев да легне по гръб на леглото. Тя ме гледа, впила поглед в маската — в очите й има достатъчно страх, за да усетя как се възбуждам.

Това, приятели, е просто идеално. Съзнанието й си играе игрички, измисля си сценарии, много по-страшни от това, което съм намислил за наслаждение късно, късно през нощта.

Не е ли интересно как се случва — дори лекият намек за заплаха раздвижва най-мрачните кътчета на мозъка?

Усещащ страха й, всъщност хранещ се с него, коленича до Женевиев, галя нежните й какаови гърди, после плъзвам пръстите си в оголената й тайнственост и през цялото време хвърлям по някой поглед към огледалата наоколо, възхищавам се на най-новата си маска от всевъзможни ъгли.

Не съм младеж, но ви уверявам, че мъжкото ми достойнство стърчи като копие, когато Женевиев започва да се извива под настойчивото ми докосване. Движенията й са неспокойни и още повече ме настървяват, докато вече става просто невъзможно да удържам желанието си.

Придърпвам я, разтварям краката й и се приготвям да проникна в нея, извил таза си напред. Дъхът на звяра, в който се превръщам, се изтръгва от гърлото ми на резки, дрезгави тласъци.

Женевиев вдига поглед към мен, явно уплашена от чудовището, надвесено над нея, което само още повече ме възбужда.

— Как се казваш, шери? — пита с треперлив глас. — Как да те наричам, докато правим секс?

— Мен ли? — казвам и дивашки нахлувам в нея. — Аз съм Невидимия.

Книга първа Кланицата

Глава 1

„Прайвит Берлин“ заемаше апартамент в надстройката на сграда от зелено стъкло и стомана в стил „Баухаус“, от южната страна на „Потсдамер Плац“ в берлинския район Мите.

Стиснала чаша силно кафе, все по-разтревожена за бившия си годеник и без да си е починала след по-малко от пет часа сън, Мати Енгел излезе от асансьора във фоайето на агенцията малко преди обяд.

Изобщо не беше привично за Крис да закъснява с три дни, помисли си тя може би за стотен път.

Освен ако не е заминал с някоя жена.

За Гърция. Или за Португалия.

Както направихме, когато се влюбихме.

Фоайето на „Прайвит Берлин“ бе украсено с лъскави стоманени скулптури, изобразяващи ключови моменти от историята на криптографията. Мина покрай една машина „Енигма“ и смъртната маска на французина Блез дьо Виженер — гений на тайните кодове, живял през шестнайсети век, чиито черни очи сякаш я следяха, докато тя вървеше към скенера на ретината, монтиран на черен пиедестал до пневматичните врати от бронирано стъкло.

Преди да погледне в скенера, върху екрана над вратите се появи Катарина Дорук. С маслинената си кожа и водопада от коси тя бе една от най-екзотично красивите жени, които бе виждала Мати. Освен това и една от най-коравите — германка с родители турци, израснала във Вединг, неприветлив имигрантски квартал, единствена дъщеря сред седем синове.

Катарина присви очи зад очилата за четене.

— В залата за брифинг сме.

— Нещо ново? — попита Мати.

— Не, но след пет минути имаме видеоконференция с Джак.

Мати опита да потисне тревогата, която трайно пусна корени в душата й, след като екранът изгасна. Доближи дясното си око до скенера и мека синя светлина премина от ляво надясно. Стъклената врата се отвори с хидравлична въздишка.

Мати пое уморено по коридор, от който се виждаше издължен парк, оформен в два огромни триъгълника, единият насочен на изток, другият — на запад.

До падането на ГДР — комунистическата Германска демократична република — паркът беше неприветлива част от ничията земя при Берлинската стена, ярко осветена, широка пясъчна ивица между вътрешната и външната бетонна ограда, бодливата тел и картечните вишки, разделили града през 1961 година.

Обикновено Мати спираше да погледне към парка, защото, каквото и да беше настроението й, от това й ставаше по-добре. Паркът представляваше ужасен период в историята и на семейството й, и на града й.

Но бе също и могъщ символ на ново начало, а тя вярваше в новото начало. Новото начало бе единственият начин да оцелееш.