Детективска агенция „Private“. Берлин

Илона каза, че има три: един при кухнята и по един от двата края на сградата, които водят към стълби към горните етажи.

Минаха през Хале и продължиха на изток. С всеки изминал километър Мати усещаше приближаващата я нервна криза. Първо майка й. След това Крис. Сега и Никлас ли? Макар да се смяташе за духовен човек, по природа не беше религиозна.

Въпреки това, колкото повече скъсяваха разстоянието до руините на „Вайзенхаус 44“, Мати установи, че се моли на Бог да спаси сина й. Той беше просто момче. На девет години. Нейното малко момче. Най-ценното, което имаше.

Глава 121

Първоначалният план на Буркхарт изискваше Илона Фрай да остане в колата и да се обади на „Прайвит“ и Берлинската криминална полиция, докато с Мати опитат да спасят Никлас.

— Но той ще убие Никлас, ако не дойда и аз — възрази жената.

— Ще му кажа, че не съм успяла да те намеря — отвърна Мати. — Той ни даде само деветдесет минути. Ще останеш в колата. Остави ние с Буркхарт да се погрижим.

На задната седалка Илона хапеше кокалчето на пръста си. После поклати глава.

— Не. Няма да го направя. Цял живот бягам от него. Това неведнъж ме докара до лудост. Ако искам някаква надежда за нормален живот, трябва да се изправя срещу него, да му кажа какво мисля за него и това, което причини на мен и на останалите. А после, честно казано, искам да го видя мъртъв.

— Тогава нов план — обяви Буркхарт, като намали и спря на около километър и половина от сиропиталището. — Ще се екипираме и петстотин метра преди сградата аз ще сляза. Вие ще паркирате на пътя, ще минете по алеята и ще влезете през главния вход. Аз ще ви последвам през дърветата и ще заобиколя отзад.

Слязоха и извадиха екипировката от багажника. Мати и Илона Фрай облякоха бронежилетките под якетата си.

— Ще останеш незащитен, Буркхарт — каза Мати.

— Но и невидим — отвърна той и извади автомата и уреда за нощно виждане. — Този човек не знае какво може да стори един невидим на друг.

Мати закрепи малката фиброоптична камера в илика на ревера си. Направи същото и с Илона.

— Сложи си слушалката — каза Буркхарт. — И микрофон.

Мати вкара слушалката дълбоко в ухото си и вмъкна микрофона под ръчния си часовник, преди да се качи зад волана с Илона на предната седалка и Буркхарт отзад.

— Трябва да се обадим на „Прайвит“ — каза Мати.

Буркхарт набра номера на Джак Морган и му обясни какво се случва. Морган побесня, задето не са се обадили по-рано на него или на полицията.

— Опитваме се да спасим живота на сина ми, Джак — настоя Мати.

— Тръгваме към летището — каза Морган. — Ще наемем хеликоптер.

— Не — възрази Буркхарт. — Освен ако не се приземите на поне километър и половина оттук. Умен е. Ще разбере, че сме повикали подкрепление, ако чуе хеликоптера.

— Ще се обадя на Дитрих — отвърна Морган и затвори.

Мати включи на скорост и потегли. След няколко мига на мълчание по прозорците забарабани дъжд. В далечината проблесна светкавица и на светлината й се очертаха перките на огромна вятърна турбина, която се въртеше на вятъра.

— Право напред и наляво — каза тя. — Около петстотин метра.

— Готови ли сте? — попита Буркхарт, докато Мати намаляваше и спираше.

— Не.

— Илона?

— Да.

Но отговорът й беше изпълнен със съмнение и страх.

Мати се извъртя в седалката си, когато Буркхарт отвори задната врата.

— Моля те, кажи ми, че всичко ще е наред с Никлас.

Буркхарт сложи огромните си ръце върху нейните, докато дъждът навън се засилваше.

— Ще бъде, Мати. Само трябва да вярваш.

Глава 122

Приятели, скъпи съграждани берлинчани, стоя до един висок бор в лекия дъждец в началото на гората на североизток от задния вход на сиропиталището. Мокър съм, но и повече от доволен, щом дочувам скърцане на гуми от кола, отбила от главния път южно от „Вайзенхаус 44“.

Миг по-късно чувам вратата на колата да се отваря, но вътре не светва. Отваря се втора врата. Отново никаква светлина.

Това ме навежда на мисълта, че подозрението ми е оправдано. Измръзнал до кости, се скривам зад дървото и се притискам плътно към ствола; наблюдавам задния вход, защото оттам експертът по антитероризъм Буркхарт ще се опита да ме надхитри, докато Илона и Мати Енгел влизат през предната врата.

Мисля, че ще са уплашени до смърт, и сърцето ми ускорява ритъма си.

Майка. Син. Призрак от миналото ми. Общият им страх.

Щом се справя с Буркхарт, ще бъде като в доброто старо време, решавам аз. Едно последно празненство, преди да продължа напред.

Оставам неподвижен до дървото; чакам, след като те тръгват. Една минута. Две минути. На третата започвам да се притеснявам, че може би съм прекалил с мисленето и трябва бързо да се вмъкна в сиропиталището, преди да открият Ник.

Но след три минути и трийсет секунди забелязвам промяна в тъмнината пред себе си. И тогава го виждам: едва доловимото приглушено зелено сияние от някакъв уред за нощно виждане.

Притискам се още по-плътно към дървото с пистолет в едната ръка, прицелен в сиянието. Но то изчезва. Няма го.

Взирам се, но не виждам нищо. Времето ми изтича.

Изпуква съчка. Плъзвам се около дървото и вдигам пистолета по посока на звука.

Чувам тих глас: