Девиците

Мариана имаше слабост към Хенри, най-вероятно защото беше извадил толкова скапан късмет. Но независимо от това тя имаше и своите колебания дали да го приеме в групата. И те не бяха само заради това че той е значително по-зле от останалите членове: сериозно болни пациенти могат да бъдат включвани и лекувани много ефективно в група, но също така биха могли и да подрият общността до степен на разпадане. Веднага щом една група се установи, тя предизвиква завист и атаки, и то не само от външни източници, от хора, които са изключени от нея, но също и от тъмни и опасни сили вътре в самата група. И от момента, в който се присъедини към тях преди няколко месеца, Хенри стана постоянен източник на конфликти. Просто го носеше у себе си. У него имаше латентна агресия, врящ гняв, който често бе труден за овладяване.

Но Мариана не се отказваше лесно — стига да успяваше да удържа контрола над групата, тя беше решена да работи с него. Вярваше в групата, в осемте личности, насядали в кръг — вярваше в кръга и в неговата сила да лекува. В по-мечтателните си моменти тя беше дори още по-мистична по отношение на силите на кръга: кръгът на слънцето, на луната, на земята, на планетите, кръжащи в небесата, кръгът на едно колело, куполът на черква — или сватбената халка. Платон казва, че душата е кръг — което имаше смисъл за Мариана. Нали животът също беше кръг — от раждането до смъртта.

И когато груповата терапия работеше добре, вътре в този кръг сякаш ставаше някакво чудо — раждането на отделна същност: групов дух, групово съзнание, често го наричаха „големия разум“, нещо по-голямо от сумата на частите му, по-интелигентно от терапевта или от индивидуалните членове. Беше нещо умно, изцеляващо и сдържащо. Мариана бе виждала силата му не един път. В гостната ѝ през всичките тези години много призраци бяха призовавани и укротявани в този кръг.

Днес беше ред на Лиз. Просто не можеше да остави темата за чашата. Тя предизвика у нея огромна ярост и негодувание — как можеше Хенри да смята, че правилата не се отнасят за него, че може да ги нарушава с такова презрение! После Лиз внезапно осъзна колко много Хенри ѝ напомня за по-големия ѝ брат, който бил толкова привилегирован във всяко отношение и такъв грубиян в същото време. Целият потискан гняв към брат ѝ започна да изплува на повърхността, което беше хубаво, мислеше си Мариан — той трябваше да избие. Стига Хенри да издържи да го ползват като психологическа боксьорска круша.

Което, разбира се, той не успя.

Скочи внезапно, надавайки измъчен вик. Захвърли чашата си на пода. Тя се отвори в центъра на кръга — по дъските се разля нарастваща локва черно кафе.

Другите членове на групата мигновено се развикаха и реагираха доста истерично в яда си. Лиз пак избухна в сълзи, а Хенри понечи да си тръгне. Но Мариана го убеди да остане и да обсъдят станалото.

— Беше само една шибана чаша кафе, какво толкова? — каза Хенри с тона на негодуващо дете.

— Не беше заради чашата — настоя Мариана. — Беше заради границите, границите в тази група, правилата, на които се подчиняваме тук. Говорили сме за това и преди. Не можем да вземаме участие в терапията, ако се чувстваме несигурни. Границите ни карат да се чувстваме в безопасност. Терапията установява границите.

Хенри я изгледа озадачен. Мариана знаеше, че не я разбира. Границите по дефиниция са първото нещо, което се прекрачва при малтретиране на дете. Всички граници на Хенри бяха разпокъсани на дребни късчета, когато е бил още малко дете. Поради това той просто не схващаше идеята. Не съзнаваше и кога кара другите да се чувстват неудобно, както обикновено правеше, като нахлуваше в тяхното лично или психологическо пространство — заставаше прекалено близо, когато говореше с някого, и показваше такова ниво на зависимост, каквото Мариана не бе срещала у друг пациент досега. Нищо не му беше достатъчно. Би се нанесъл да живее при нея, ако тя му разреши. От нея зависеше да определя границата между тях: да определя параметрите на техните отношения по един здравословен начин. Това беше работата ѝ като терапевт.

Но Хенри постоянно я притискаше, провокираше, опитваше се да влезе под кожата ѝ… по начини, с които тя намираше за все по-трудно да се справя.

4.

Хенри остана, след като другите си тръгнаха — уж за да ѝ помогне да разчисти бъркотията. Но Мариана знаеше, че зад това се крие още нещо, с него винаги беше така. Той се въртеше мълчаливо, наблюдавайки я. Тя го подтикна:

— Хайде, Хенри. Време е да тръгваш… Има ли нещо друго?

Хенри кимна, но не отговори. После бръкна в джоба си.

— Заповядай — каза. — Донесох ти нещичко.

Извади пръстен. Яркочервено пластмасово кръгче. Приличаше на подарък от кутия със зърнена закуска.

— За теб. Подарък.

Мариана поклати глава.

— Знаеш, че не мога да го приема.

— Защо не?

— Трябва да престанеш да ми правиш подаръци, Хенри. Ясно? А сега наистина трябва да си вървиш.

Но той не помръдна. Мариана се замисли за миг. Не беше в плановете ѝ да се конфронтира с него, не и сега, но в момента това ѝ се стори единственото правилно.