Девиците

— Виж, Хенри — каза тя. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

— За какво?

— В четвъртък вечерта, след като свърших с вечерната група, погледнах през прозореца. И те видях. Отсреща на улицата, под уличната лампа. Наблюдаваше къщата.

— Не съм бил аз.

— Не, ти беше. Видях лицето ти. И те виждам там не за първи път.

Хенри стана яркочервен и избегна очите ѝ. Поклати глава.

— Не, аз не…

— Слушай. Нормално е да си любопитен какви са другите групи, които водя. Но това е нещо, за което говорим тук, в групата. Не е редно да предприемаш действия. Не е редно да ме шпионираш. Този вид поведение ме кара да се чувствам притисната и застрашена, и…

— Не шпионирам! Просто си стоях там. И какво толкова?

— Значи признаваш, че си бил там?

Хенри направи крачка към нея.

— Защо не може да сме само двамата? Защо не можеш да ме виждаш без тях?

— Знаеш защо. Защото те виждам като част от група — не мога да те виждам и отделно. Ако имаш нужда от индивидуална терапия, мога да препоръчам колега…

— Не, искам теб…

Хенри направи още една, внезапна крачка към нея. Мариана не отстъпи. Вдигна ръка.

— Не. Спри. Ясно? Това е прекалено близо. Хенри…

— Чакай. Виж…

Преди тя да успее да му попречи, Хенри вече бе вдигнал дебелия си черен пуловер и там, върху бялата му, лишена от косми плът се виждаше ужасна картина.

Беше използвал бръснач и в кожата бяха издълбани дълбоки кръстове. Кървавочервени кръстове с различна големина, изрязани върху гърдите и корема му. Някои от тях бяха още мокри, още кървящи, с капеща от тях кръв, други бяха хванали коричка, през която сълзяха червени капчици — като съсирили се кървави сълзи.

Мариана усети как стомахът ѝ се обръща. Повдигна ѝ се от отвращение и искаше да отмести поглед, но не си го позволи. Това беше вик за помощ — разбира се, че беше — беше опит да привлече внимание, но и нещо повече: беше също и емоционална атака, психологическо насилие върху емоциите ѝ. Хенри най-накрая беше успял да я хване със свален гард, да я разстрои и тя го мразеше за това.

— Какво си направил, Хенри?

— Аз, аз… просто не се удържах. Трябваше да го направя. А ти… ти трябваше да го видиш.

— И сега, след като го видях, как мислиш, че се чувствам? Можеш ли да си представиш колко разстроена съм? Искам да ти помогна, но…

— Но какво? — изсмя се той. — Какво те спира?

— Правилното време, когато мога да ти окажа подкрепа, е по време на груповия сеанс. Ти имаше възможността тази вечер, но не се възползва от нея. Можехме всички да ти помогнем. Всички ние сме тук, за да ти помогнем…

— Не ми е потрябвала тяхната помощ… искам теб. Мариана, имам нужда от теб…

Тя знаеше, че трябва да го накара да си тръгне. Не беше нейна работа да почисти раните му. Той имаше нужда от медицинска помощ. Трябваше да е твърда заради него, а и заради себе си. Обаче не можеше да се накара да го изхвърли и това не се случваше за първи път. Съчувствието ѝ побеждаваше здравия разум.

— Почакай, почакай за секунда.

Отиде до шкафа, отвори чекмедже и порови малко из него. Извади аптечка за бърза помощ. Тъкмо се готвеше да я отвори, когато телефонът ѝ иззвъня.

Погледна номера. Беше Зоуи. Отговори.

— Зоуи?

— Можеш ли да говориш? Важно е.

— Дай ми секунда. Ще ти звънна веднага.

Мариана затвори телефона и се обърна към Хенри. Подаде му аптечката.

— Хенри, вземи. Почисти се. Иди при личния си лекар, ако има нужда. Разбрано? Ще ти се обадя утре.

— И това е всичко? Мамка му, и ти се наричаш терапевт?

— Достатъчно. Престани. Трябва да си тръгваш.

Пренебрегвайки протестите му, Мариана го поведе по коридора и го избута през входната врата. Затвори я зад него. Почувства порив да я заключи, но успя да го сдържи.

След това отиде в кухнята. Отвори хладилника и извади бутилка совиньон блан.

Чувстваше се доста разтърсена. Трябваше да се вземе в ръце, преди да звънне на Зоуи. Не искаше да товари това момиче с повече, отколкото вече носеше. Балансът във връзката им се наруши след смъртта на Себастиан и Мариана беше твърдо решена да го възстанови отново. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После си наля голяма чаша вино и ѝ звънна.

Зоуи отговори още при първия сигнал.

— Мариана?

Веднага разбра, че нещо не е наред. В гласа на Зоуи имаше напрежение, нетърпение, което Мариана свързваше с моменти на криза. Звучи уплашена, помисли си тя. Почувства как сърцето ѝ заби по-бързо.

— Скъпа, наред… наред ли е всичко? Какво има?

Последва секундна пауза, преди Зоуи да отговори. Момичето почти прошепна:

— Пусни телевизора. Новините.

5.

Мариана грабна дистанционното.

Включи стария, очукан портативен телевизор, който стоеше върху микровълновата — едно от свещените притежания на Себастиан, купен още когато беше студент, и използван за гледане на крикет и ръгби, докато се преструваше, че помага на Мариана да приготви храната им през уикендите. Телевизорът беше доста капризен и притрепна за миг, преди да оживее.

Тя включи на новинарския канал на Би Би Си. Журналист на средна възраст предаваше репортаж. Стоеше навън, стъмваше се и беше трудно да се види къде е точно — някакво поле, вероятно, или поляна. Говореше директно към камерата.