Девиците

Вероятно няма нищо, помисли си Мариана. Престани, престани да го правиш. Имаше почти час път с влака, не можеше да седи и да се подлудява. Щеше да бъде развалина, когато пристигне. Трябваше да се разсее някак си.

Отвори чантата си и извади списание — „Британски журнал по психиатрия“. Прелисти го, но не можа да се съсредоточи в никоя от статиите.

Умът ѝ неизбежно се връщаше към Себастиан. Мисълта, че отива в Кеймбридж без него, я изпълваше с ужас. Не се беше връщала там от смъртта му.

Често бяха ходили заедно, за да видят Зоуи, и Мариана пазеше скъпи спомени от тези посещения: помнеше деня, в който Зоуи се беше нанесла в колежа „Сейнт Кристофър“ и как ѝ бяха помогнали да разопакова нещата си и да се настани. Беше един от най-щастливите им моменти заедно, чувстваха се като горди родители на своята малка приемна дъщеря, която обичаха толкова много.

Зоуи изглеждаше толкова малка и уязвима, когато се готвеха да я оставят в онзи ден, и докато се сбогуваха с нея, Мариана забеляза как Себастиан гледа момичето с толкова нежност, с толкова обич, примесена с тревога, сякаш гледаше свое собствено дете, каквато тя в известен смисъл беше. След като излязоха от стаята на Зоуи, просто не можаха да понесат мисълта да си тръгнат от Кеймбридж, затова тръгнаха да се разхождат покрай реката хванати ръка за ръка, както правеха, когато бяха млади. И двамата бяха учили там и университетът, както и самият град бяха неразривно свързани в тяхната романтична връзка.

Там се бяха запознали, когато Мариана беше на деветнайсет.

Онази среща беше чиста случайност. Нямаше никаква причина да стане — учеха в различни колежи на университета, бяха в различни специалности: Себастиан следваше икономика, а Мариана английска литература. Плашеше я мисълта колко лесно биха могли никога да не се срещнат. И тогава какво? Какъв щеше да е нейният живот? По-добър — или по-лош?

Напоследък постоянно ровеше из паметта си — търсеше миналото, опитваше се да го види ясно, да го разбере и да вкара в неговия контекст пътуването, което бяха извършили заедно със Себастиан. Опитваше се да си припомни малките неща, които правеха, да пресъздаде в ума си забравени разговори, да си представи какво може да е казал или направил той във всеки един момент. Но не беше сигурна колко от това, което си припомня, е вярно, защото колкото повече неща си спомняше, толкова повече Себастиан сякаш се превръщаше в мит. Сега изцяло беше само дух — само история.

Беше на осемнайсет, когато се преместиха да живеят в Англия. Страна, която тя бе идеализирала още от детството си. Вероятно беше неизбежно, като се има предвид колко много от родната си страна бе оставила нейната майка англичанка в онази къща в Атина: шкафове и рафтове с книги във всяка стая, малка библиотека, претъпкана с английски книги — романи, пиеси, поезия — всички мистериозно пренесени там, преди Мариана да се роди.

Представяше си с нежност пристигането на майка си в Атина — обкръжена от сандъци и куфари, пълни с книги вместо с дрехи. И при нейното отсъствие самотното момиче се обръщаше към книгите на майка си за утеха и приятелска компания. По време на дългите летни следобеди Мариана започна да харесва допира на книга в ръцете си, миризмата на хартия, усещането при обръщане на страница. Сядаше на ръждясалата люлка в сянката на дървото, забиваше зъби в свежа зелена ябълка или презряла праскова и се губеше в историята.

Чрез тези истории Мариана се влюби в една въображаема представа за Англия и английския дух, една Англия, която по всяка вероятност никога не е съществувала извън страниците на тези книги: Англия на топлия летен дъжд, мократа зеленина и ябълковите цветчета, на лъкатушещи реки, върби и селски пъбове с бумтящ огън в камината. Англия на „Знаменитата петорка“3, на Питър Пан и Уенди, на крал Артур и Камелот, на „Брулени хълмове“ и Джейн Остин, Шекспир и Тенисън.

И именно тук Себастиан за първи път влезе в историята на Мариана, когато тя беше още малко момиченце. Като всички добри герои той направи присъствието си известно много преди наистина да се появи. Мариана още не знаеше как изглежда този романтичен герой в главата ѝ, но беше сигурна, че е истински.

Беше някъде там, навън, и един ден тя щеше да го намери.

И тогава, години по-късно, когато за първи път пристигна в Кеймбридж като студентка, всичко беше толкова красиво и толкова приличаше на мечтите ѝ, че тя се почувства така, сякаш пристъпва в приказка — в омагьосан град от стихотворение на Тенисън. И изпита сигурност, че ще го намери там, в неговия вълшебен дворец. Щеше да намери любовта.