Девиците

Разбира се, тъжната действителност беше, че Кеймбридж не бе приказка, беше си просто място като всяко друго. А проблемът на Мариана с полетите на фантазията — както откри години по-късно по време на терапията — беше, че тя си остана все същата. Като дете в училище се стремеше да се впише някак си, скиташе се по коридорите през междучасията самотна и неспокойна като привидение и най-често се оказваше в библиотеката, където се чувстваше удобно и намираше убежище. И сега, като студентка в колежа „Сейнт Кристофър“ се повтаряше същият модел: прекарваше повечето от времето си в библиотеката, сприятели се само с няколко други студенти, същите стеснителни книжни червеи като нея. Никое от момчетата не прояви интерес към нея през тази първа година и никой не я покани на среща.

Може би не беше достатъчно привлекателна? Не приличаше на майка си толкова, колкото на баща си с неговата тъмна коса и поразителни черни очи. Години след това Себастиан често казваше на Мариана колко е красива, но проблемът бе, че тя самата никога в действителност не се почувства такава. И подозираше, че ако наистина е красива, то е изключително и само заради Себастиан: докато се къпеше в топлината на неговото слънце, тя разцъфтя като цвете. Но всичко това дойде много по-късно — първоначално, като тийнейджър, Мариана имаше ниско самочувствие за външността си, на което никак не помагаше и това, че имаше лошо зрение и трябваше да носи грозни, дебели очила още от десетгодишна възраст. На петнайсет ги смени с контактни лещи и се чудеше дали това ще я накара да изглежда и да се чувства по-различно. Заставаше пред огледалото и се взираше в отражението си, опитвайки се безуспешно да се види ясно, винаги недоволна от това, което вижда. Но дори и на тази възраст имаше смътна представа, че привлекателността има нещо общо с вътрешния свят: с вътрешна самоувереност, която на нея ѝ липсваше.

Независимо от това, подобно на измислените герои, които обожаваше, Мариана вярваше в любовта. И въпреки нещастните първи два семестъра в университета тя отказваше да загуби надежда.

Подобно на Пепеляшка, очакваше с нетърпение бала.

Балът на колежа „Сейнт Кристофър“ се провеждаше на задната морава — широка ивица трева, водеща към брега на реката. Бяха вдигнати шатри, а под тях — храна, напитки, музика и танци. Мариана имаше уговорка да се срещне с няколко познати, но не ги намери в тълпата. Беше събрала целия си кураж да дойде сама на бала и сега съжаляваше, че го е направила. Стоеше до водата, чувствайки се ужасно не на място сред тези красиви момичета в дълги бални рокли и млади мъже във вечерни костюми, от които преливаше безкрайна изтънченост и самоувереност. Нейните собствени чувства, усети тя, нейната тъга и стеснителност, бяха напълно несъвместими с щастието, което я заобикаляше. Да стои тук отстрани и да гледа живота отдалече, явно беше нейното място, беше грешка да си го представя по друг начин. Реши да се откаже и да се върне в стаята си.

И в този момент чу силен плясък.

Огледа се. Последваха други плясъци, смях и викове. Наблизо, малко по-надолу по реката, някакви момчета се забавляваха с гребни лодки и плоскодънки и едно от тях загуби равновесие и падна във водата.

Мариана наблюдаваше как младежът запляска с ръце около себе си и после излезе на повърхността. Доплува до брега и се изтегли навън като някакво странно митично създание, полубог, роден във водата. Беше само на деветнайсет тогава, но изглеждаше като мъж, а не като момче. Висок, мускулест, вир-вода мокър, ризата и панталоните залепнали по него, русата коса покриваше лицето му, заслепявайки го. Той вдигна ръка, раздели косите си, отвори очи — и видя Мариана.

Беше странен момент, сякаш извън времето — първият момент, в който се видяха. Времето сякаш забави ход, спря и започна да се разтяга. Мариана не помръдваше, вперила очи в неговите, неспособна да се откъсне. Странно усещане беше, все едно разпознаваше човек — човек, когото бе познавала отблизо, но не можеше да каже къде или кога са загубили връзка.

Младежът не обърна внимание на закачките на приятелите си. И с любопитна, постепенно разширяваща се усмивка се насочи към нея.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Себастиан.

И това беше.

„Писано било“ е гръцкият израз. Което, казано просто, означава, че от този момент нататък съдбата им бе решена. Когато хвърлеше поглед назад, Мариана често се опитваше да възстанови подробностите от тази съдбовна първа нощ — за какво са си говорили, колко дълго са танцували, кога беше първата им целувка. Но колкото и да се опитваше, подробностите се изплъзваха между пръстите ѝ като песъчинки. Спомняше си само, че се целуваха, когато слънцето изгря, и че от този момент нататък станаха неразделни.