Девиците

Прекараха първото лято заедно в Кеймбридж — три месеца сгушени в обятията си, без да се интересуват от света отвън. Времето беше спряло на това вечно място, беше винаги слънчево и те прекарваха дните си в правене на любов или в дълги пикници с вино по бреговете или плаваха по реката под каменните мостове, покрай върбите и кравите, които пасяха по полята. Себастиан гребеше, застанал отзад на плоскодънката, и забиваше пръта в дъното на реката, за да ги оттласва напред, докато Мариана, леко замаяна от алкохола, отпускаше пръсти във водата и гледаше плъзгащите се покрай тях лебеди. Макар по онова време да не го знаеше, тя вече беше толкова силно влюбена, че нямаше път назад.

На някакво ниво двамата станаха едно — свързаха се като живак.

Това не означаваше, че нямаха своите различия. За разлика от привилегированото детство на Мариана, Себастиан беше отгледан в безпаричие. Родителите му бяха разведени и той не беше близък с нито един от двамата. Смяташе, че не са му дали добър старт в живота и че той трябва да си го осигури сам, започвайки от нулата. Казваше, че в много отношения се гордее с бащата на Мариана и неговия стремеж към успеха. За него парите имаха значение, защото, за разлика от Мариана, беше израсъл без тях, поради което ги уважаваше и беше решен да си осигури добър живот в града, „за да можем да изградим нещо сигурно за нас и за бъдещето — и за нашите деца“.

Така говореше той, когато беше едва на двайсет: беше толкова смешно сериозен. И толкова наивен да смята, че ще прекарат остатъка от живота си заедно. В онези дни двамата живееха в бъдещето и непрекъснато го планираха — никога не говореха за миналото и за нещастните години, предшествали срещата им. В много отношения животът и на Мариана, и на Себастиан започна, когато двамата се намериха — в онзи момент, когато се видяха за първи път на реката, Мариана вярваше, че любовта им ще продължи завинаги. Че никога няма да свърши…

Когато погледнеше назад, се питаше дали не е имало нещо кощунствено в тази тяхна увереност. Някакъв вид надменност?

Напълно възможно.

Защото ето я сега сама в този влак на път, който двамата бяха изминавали безброй пъти в различни етапи от живота си и в различни настроения — главно щастливи, понякога не — като си говореха, четяха или подрямваха, Мариана с глава на рамото му. Това бяха непринудените ежедневни моменти, за които би дала всичко, само и само да можеше да си ги върне.

Можеше почти да си го представи тук — в купето, седнал до нея — и когато погледнеше през прозореца, очакваше да види лицето на Себастиан отразено там до нея, насложено върху отминаващия пейзаж.

Но вместо неговото Мариана видя друго лице.

Лице на мъж, втренчил се в нея.

Примигна стреснато. Извърна се от прозореца, за да го погледне. Седеше срещу нея и ядеше ябълка. Усмихна ѝ се.

9.

Мъжът продължи да я гледа, въпреки че да го нарече мъж, беше прекалено щедро, реши тя.

Изглежда едва беше навършил двайсет: имаше момчешко лице, къдрава кестенява коса и облак лунички върху безбрадо лице, което го караше да изглежда още по-млад.

Висок и слаб като щека, облечен в тъмно кадифено сако, смачкана бяла риза и колежански шал в синьо, червено и бяло. Кафявите му очи, отчасти скрити зад старовремски телени очила, излъчваха интелигентност и любопитство и наблюдаваха Мариана с нескрит интерес.

— Как е? — каза той.

Мариана го погледна малко объркана.

— Познаваме ли се?

Той се ухили.

— Още не. Но се надявам.

Тя не отговори. Извърна се. Последва мълчание. После той опита отново.

— Искате ли?

Подаде голяма кафява хартиена кесия, издута от плодове — грозде, банани и ябълки.

— Заповядайте — каза момчето, понасяйки я към Мариана. — Вземете си банан.

Тя се усмихна учтиво. Помисли си, че има приятен глас. Поклати глава.

— Не, благодаря.

— Абсолютно сигурна ли сте?

— Да.

Мариана се обърна и се загледа навън с надеждата, че това ще сложи край на разговора. Виждаше отражението му в прозореца и забеляза как повдига рамене разочарован. Очевидно не владееше добре дългите си крайници, защото накрая успя да събори и разлее чашата си. Малко от чая му се разля на масичката, но по-голямата част се лисна в скута му.

— По дяволите.

Той скочи, вадейки книжна кърпичка от джоба си. Попи локвичката чай от масата и започна да бърше петното на панталоните си. Погледна я извинително.

— Съжалявам. Не ви опръсках, нали?

— Не.

— Хубаво.

Младежът седна отново. Тя усещаше погледа му върху себе си. След малко той каза:

— Студентка… ли сте?

Мариана поклати глава.

— Не.

— Хм. Работите в Кеймбридж?

Тя пак поклати глава.

— Не.

— Тогава сте… турист?

— Не.

— Хм. — Намръщи се, очевидно озадачен.

Последва мълчание. Мариана се предаде и каза:

— Отивам на гости… На племенницата ми.

— О, вие сте леля.

Изглеждаше облекчен, че е поставил Мариана в определена категория. Усмихна се.

— Аз работя по докторската си дисертация — добави той, когато стана ясно, че Мариана няма да попита. — Математик съм, е, всъщност теоретична физика.