Девиците

Да можеше само Себастиан да бе тук, той щеше да знае какво да направи. Не би го обмислял, не би протакал, не би приготвял багаж. Щеше да грабне ключовете си и да се втурне към вратата в секундата, щом приключи разговора със Зоуи. Това щеше да направи Себастиан. Защо не го правеше тя?

Защото си страхливка, помисли си тя.

Това беше истината. Само да имаше малко от силата на Себастиан. Малко от куража му. Хайде, любов моя, можеше да го чуе как казва, дай ръка и да се изправим заедно срещу негодниците.

Мариана легна и се отпусна в леглото, мислейки, докато се унасяше в сън. За първи път от повече от година последните ѝ мисли, докато потъваше в просъница, не бяха за покойния ѝ съпруг.

Вместо за него сега тя мислеше за друг мъж: неясна фигура с нож, предизвикала ужас у онова бедно момиче. Умът ѝ се съсредоточи върху него, докато клепачите ѝ потрепнаха и се затвориха. Замисли се за този мъж. Замисли се какво ли прави точно в този момент, къде е…

И за какво ли мисли.

7.

7 октомври

Веднъж щом убиеш друго човешко същество, няма връщане назад.

Сега го разбирам. Разбирам, че съм станал съвсем различен човек.

Предполагам, че прилича малко на прераждане. Но не в обичайния смисъл, по-скоро е метаморфоза. Това, което се ражда от пепелта, не е феникс, а едно по-грозно създание: деформирано, неспособно на полет, хищник, използващ ноктите си да разсича и разкъсва.

Сега, пишейки това, вече се контролирам. В този момент от времето съм спокоен и с ума си.

Но в мен има повече от една личност.

Само въпрос на време е другият да се надигне жаден за кръв, обезумял и търсещ отмъщение. И няма да спре, докато не го намери.

Аз съм двама души в едно съзнание. Част от мен пази тайните ми — единствено той знае истината — но той е затворник, заключен, упоен, без право на глас. Намира изход само когато тъмничарят му за миг се разсее. Когато се напия или заспя, той се опитва да говори. Но това не е лесно. Връзката се осъществява спорадично, на пристъпи — шифрован план за бягство от лагер за военнопленници. В момента, когато се доближи прекалено близо до целта, някой пазач започва да заглушава съобщенията. Издига се стена. Умът ми се опразва. Споменът, към който се стремя, се изпарява като дим.

Но няма да се отказвам. Длъжен съм. Ще намеря някак си път през дима и тъмнината и ще се добера до него — до моята разумна част. До онази част, която не иска да причинява болка на хората. Той може да ми каже много неща. Много неща, които искам да знам. Как и защо се оказах в това състояние, толкова далече от това, което искам да съм, толкова изпълнен с омраза и гняв, толкова изроден отвътре…

Или се залъгвам? Дали не съм бил винаги такъв и просто не искам да си го призная?

Не, няма да повярвам в това.

В края на краищата всеки има право да е герой в собствената си история. Така че трябва да ми бъде позволено да бъда герой на моята. Въпреки че не съм.

Злодеят съм.

8.

На следващата сутрин, когато излезе от къщата, на Мариана ѝ се стори, че вижда Хенри.

Стоеше от другата страна на улицата и надничаше иззад едно дърво.

Но когато отново погледна, там не се виждаше никой. Реши, че вероятно си е въобразила, а и да не беше, точно сега имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Изхвърли Хенри от ума си и взе метрото до „Кингс Крос“.

На гарата се качи на бързия влак за Кеймбридж. Беше слънчев ден, а небето — идеално синьо, изпъстрено само с няколко малки бели облачета. Седна до прозореца и се загледа навън, докато влакът летеше покрай зелени живи плетове и ниви златна пшеница, поклащаща се от вятъра като развълнувано жълто море.

Радваше се, че слънцето грее в лицето ѝ — трепереше, но не от липса на топлина, а от безпокойство. Не можеше да спре да се тревожи за станалото. Не се беше чувала със Зоуи от предишната вечер. Беше ѝ пуснала съобщение тази сутрин, но все още нямаше отговор.

Вероятно е само фалшива тревога, вероятно Зоуи беше сбъркала?

Мариана искрено се надяваше да е така — и не само защото се познаваше лично с Тара: бяха я поканили да им гостува един уикенд в Лондон няколко месеца преди Себастиан да умре. А защото съвсем егоистично се притесняваше заради Зоуи.

Зоуи бе минала през труден пубертет по различни причини, които бе успяла да преодолее и дори нещо повече — „триумфално да победи“ по думите на Себастиан — като накрая ѝ бе предложено да учи английска литература в Кеймбридж. Тара беше първият човек, с когото Зоуи се сприятели, и Мариана си помисли, че да я загуби при толкова невъобразимо ужасни обстоятелства, би могло да я извади от релси.

По някаква причина Мариана не можеше да спре да мисли за телефонния им разговор. Нещо в него я безпокоеше.

Но не можеше да се сети какво точно.

Дали не беше тонът на Зоуи? Имаше чувството, че премълчава нещо. Дали пък не беше лекото колебание, дори нежелание да отговори, когато я попита какви са били тези „безумни“ неща, които Тара е казала?

Не мога да говоря за това сега.

Защо?

Какво точно ѝ беше казала Тара?