Девиците

— … и беше намерен в Кеймбридж, в природния резерват „Рай“. Тук съм с човека, който го е открил… Бихте ли ми казали какво стана?

Въпросът беше адресиран към лице зад кадър и камерата се завъртя към нисък, нервен червендалест мъж на около шейсет години. Той примигна в светлината на прожектора, изглеждаше зашеметен. Заговори колебливо:

— Беше преди няколко часа… Винаги извеждам кучето в четири, така че трябва да е било приблизително тогава, четири и четвърт, четири и двайсет. Тръгнахме към реката по пътеката… Вървяхме през „Рай“… и…

Замлъкна за момент и не довърши изречението. Опита отново:

— Беше кучето, то изчезна във високата трева до мочурището. Не идваше, когато го повиках. Помислих, че е намерил птица или лисица, или нещо такова, затова отидох да погледна. Вървях през дърветата… до началото на мочурището, до водата и там… там беше…

В очите на мъжа се появи странно изражение. Изражение, което Мариана познаваше много добре. Видял е нещо ужасяващо, помисли си тя. Не искам да слушам. Не искам да знам какво е било.

Мъжът продължи безмилостно, сега вече по-бързо, сякаш искаше да прогони образа:

— Беше момиче, едва ли на повече от двайсетина. С дълга червена коса. Поне мисля, че беше червена. Имаше кръв навсякъде, ужасно много кръв… — Мъжът замлъкна и журналистът го подкани.

— Мъртва?

— Точно така. — Кимна той. — Беше намушкана. Много пъти. А… лицето ѝ… Господи, беше ужасно, очите ѝ, очите ѝ бяха отворени… втренчени… втренчени…

Млъкна и очите му се напълниха със сълзи. В шок е, помисли си Мариана. Не трябва да го интервюират, някой трябва да спре това.

И наистина, в този момент, вероятно усещайки, че е отишъл твърде далече, журналистът прекъсна интервюто и камерата се завъртя към неговото лице.

— Сензационна новина тук, в Кеймбридж, полицията разследва откриването на тяло. Смята се, че жертва на жестоко нападение с нож е станала млада двайсетгодишна жена…

Мариана изключи телевизора. Остана взряна в него за секунда, поразена, неспособна да помръдне. После си спомни за телефона в ръката си. Вдигна го до ухото си.

— Зоуи? Още ли си тук?

— Мисля… мисля, че е Тара.

— Моля?

Тара беше близка приятелка на Зоуи. Бяха състудентки в една и съща година в колежа „Сейнт Кристофър“ в Кеймбридж. Мариана се поколеба, не ѝ се искаше да изглежда нетърпелива.

— Защо го казваш?

— Прилича ми на Тара… и никой не я е виждал… не и от вчера… не спирам да питам всички и съм… толкова уплашена, че не знам какво да…

— Успокой се. Кога за последно видя Тара?

— Снощи. — Зоуи замлъкна. — И Мариана, тя… тя беше толкова странна, аз…

— Какво искаш да кажеш със „странна“?

— Каза разни неща… безумни неща.

— Какво имаш предвид под „безумни“?

Настъпи мълчание, после Зоуи отговори шепнешком:

— Не мога да навлизам в подробности сега. Би ли дошла?

— Разбира се, че ще дойда. Но, Зоуи, чуй ме. Говори ли с някого от колежа? Трябва да им кажеш, да кажеш на декана.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи им това, което току-що каза на мен. Че се тревожиш за нея. Те ще се обадят в полицията и на родителите на Тара…

— Родителите ѝ? Ами… ами ако греша?

— Сигурна съм, че грешиш — отговори Мариана много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Убедена съм, че Тара е добре, но трябва да сме сигурни. Разбираш ме, нали? Искаш ли аз да им звънна вместо теб?

— Не, не, всичко е наред… аз ще го направя.

— Добре. Тогава отивай да спиш, разбрано? Идвам още утре сутринта.

— Благодаря ти, Мариана. Обичам те.

— И аз те обичам.

Така приключи разговорът. Бялото вино, което си беше наляла, си стоеше недокоснато на плота. Вдигна чашата и я изпи на един дъх.

Ръката ѝ трепереше, когато взе бутилката и си наля още една чаша.

6.

Мариана се качи горе и се зае да приготви малка чанта с багаж, в случай че ѝ се наложи да остане ден-два в Кеймбридж.

Опита се да не позволи на мислите си да изпреварват събитията, но беше трудно, чувстваше се невероятно разтревожена. Някъде навън имаше човек — по всяка вероятност мъж, като се вземе предвид крайната жестокост на нападението — който беше опасно болен и беше убил млада жена по ужасяващ начин… млада жена, която вероятно бе живяла само на няколко крачки от мястото, където нейната любима Зоуи спеше.

Възможността, че вместо нея жертвата би могла да се окаже Зоуи, бе мисъл, която Мариана се опитваше да пренебрегне, но не успяваше да потисне напълно. Прилошаваше ѝ от страх, който досега бе изпитвала само веднъж в живота си — в деня, когато Себастиан умря. Усети немощ, безсилие, ужасяваща неспособност да защити тези, които обича.

Погледна дясната си ръка. Не можеше да спре треперенето ѝ. Сви я в юмрук и стисна здраво. Нямаше да го направи — нямаше да се разпадне. Не и сега. Ще остане спокойна. Ще се съсредоточи.

Зоуи имаше нужда от нея и единствено това беше от значение.