Дезертьорът

Докато Хакет прелистваше някакви документи на бюрото си, Броуди погледна партньорката си. Тя гледаше Хакет или по-скоро през него с онова изцъклено изражение, което Броуди беше започнал да разпознава като знак на силно съсредоточаване. Беше изглеждала на два пъти по този начин, когато бяха в Кентъки. Първият път беше непосредствено преди да направи голям пробив в случая. Вторият беше в столовата на Форт Камбъл, докато преценяваше дали хлябът става за ядене.

Сега Броуди се замисли дали тя не си мисли същото като него — че напоследък новините често споменават Венецуела, при това не с добро. Кой нормален човек би избягал от една помийна яма в друга?

— Така, ето — каза Хакет и вдигна очи от листата. — Бившият армейски сержант Алфред Симпсън видял Мърсър в Каракас. Двамата се познавали добре. Преминали заедно през основното обучение на пехотинци и през курсовете за напреднали, след което Мърсър продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, а Симпсън бил зачислен към бойната част на Четвърта бригада, Четвърта пехотна дивизия във Форт Карсън.

— Преди две седмици Симпсън бил в Каракас по работа. Сега той е консултант в петролния бизнес. Една вечер директорите на държавната петролна компания на Венецуела ПДВСА го завели в салона на хотел „Мариот“ и след две-три питиета той забелязал някакъв тип, който седял сам на бара. Решил, че му прилича на стария му приятел Кайл Мърсър. Подобно на повечето американци, Симпсън знаел, че Мърсър е дезертирал, и бил гледал талибанския видеоклип по телевизията. Поколебал се, после станал да го огледа по-добре. Казал името му, Мърсър се обърнал и погледите им се срещнали. Мърсър станал и бързо излязъл от бара. — След кратка пауза Хакет добави: — Сега Симпсън живее в Ню Джърси и снощи пратих агенти на ОКР от Форт Дикс да поговорят с него. Разговорът е в досието.

— Симпсън сигурен ли е, че е видял точно Мърсър? — попита Броуди.

— Всичко е в досието — повтори Хакет.

Колкото и да копнееше да се мотае безцелно из световната столица на убийствата, на Броуди му се искаше да разполагат с повече материал за работа.

Хакет прочете мислите му.

— Това е първото ни сведение или насока от три години — каза той. — Не разполагаме с нищо друго.

Ясно. Когато нямаш нищо, се ловиш за всичко, което ти попадне.

— Сър, щом това се е случило преди две седмици, защо действаме чак сега? — попита Тейлър.

— Защото научихме едва вчера — отвърна Хакет. — Симпсън каза, че не знаел какво да прави и с кого да се свърже, докато е бил в Каракас.

— Не се ли е сетил за американското посолство? — попита Броуди. — Толкова ли е тъп?

Хакет подмина коментара му и продължи:

— Може би се е усъмнил в идентификацията си. Или може би господин Симпсън не е искал да издава стария си приятел и се е борил с този проблем. Така или иначе, след като се върнал в Щатите, Симпсън се обадил на стар приятел от армията, който още бил на активна служба, и въпросният индивид, някой си сержант Бел, позвънил тук-там и информацията тръгнала нагоре по веригата, докато не стигнала до генерал Мендоса, който ми се обади вчера. След като научих, изпратих агентите от Дикс да разпитат Симпсън.

Генерал Кристофър Мендоса беше не друго, а най-високопоставеният офицер в армията на САЩ. Имаше четири звезди на пагоните и беше началник-щаб на армията и член на Съвета на началник-щабовете. С други думи, той беше Бог и Той беше говорил директно с генерал Хакет, който пък сега говореше с тях. „Да не прецакаш това, Броуди“.

— Генерал Мендоса ми каза, че иска капитан Мърсър да бъде върнат в Съединените щати, но без това да се превръща в медийна криза — продължи Хакет и добави: — Макар че технически имаме договор за екстрадиране с Венецуела, от известно време те не го изпълняват.

Което означаваше, че предстои операция по отвличане.

— Задачата ви е да откриете Мърсър във Венецуела и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд — каза Хакет. — Не да го разпитвате и да се опитвате да определите дали е виновен, а само да го задържите и да го върнете в Куонтико. Разбрахте ли?

— Да, сър — ентусиазирано отвърна Тейлър.

Подтекстът беше: „Отвлечете го, ако се налага“, макар че генерал Хакет никога не би казал подобно нещо. Броуди се надяваше, че Тейлър си дава сметка с какво се захваща. Тя беше ОКР агент само от една година и той беше сигурен, че никога не се е занимавала с нещо такова. Това беше една от онези работи, в които можеш да се озовеш в чужда страна, ако нещата се оплескат — след което шефовете ти в Щатите ще кажат, че сигурно си разтълкувал погрешно заповедите си. Или пък че никога не са чували за теб.

През годините Броуди беше участвал в две операции с евфемистичното название „извънредно извличане“ — на избягал в Белград убиец и на крадец на средства от армията, който беше проследен до един тунизийски курорт. И в двата случая бяха пълни глупаци, чиято единствена бляскава идея беше да се намърдат в страна, с която нямат договор за екстрадиция. Не им се получи. Но пък и не бяха Делта Форс.