Дявол в синя рокля

Самата къща беше малка. Всекидневна, спалня и кухня. Банята беше дори без душ, а задният двор беше не по-голям от детско надувно басейнче. Тази къща обаче означаваше за мен много повече от всички жени, които бях познавал. Обичах я и ревнувах; ако банката изпратеше съдия-изпълнител да ми я отнеме, бях готов по-скоро да се изправя пред него с пушка в ръце, отколкото да я предам.

Работата за приятеля на Джопи беше единственият начин да си запазя дома. Имаше обаче нещо безкрайно гнило в цялата тая работа, усещах го с цялото си тяло. От ДеУит Олбрайт ме побиваха тръпки; нафуканите речи на Джопи, дори и да бяха верни, ме караха да се чувствам несигурен. Не спирах да се подканям да си лягам, и все го забравях.

— Изи — произнесох, — наспи се хубаво тази нощ и утре отивай да си търсиш работа.

— Но сега е двайсет и пети юни — произнесе в отговор нечий глас. — Къде са шейсет и четирите долара, които трябва да платиш на първи юли?

— Ще ги намеря — заявих твърдо.

— Как?

Продължихме по същия начин, но беше безсмислено, още от самото начало. Знаех, че ще приема парите от Олбрайт и ще направя всичко, което поиска от мен, стига да беше законно, защото къщичката ми се нуждаеше от мен и аз не можех да си позволя да я изгубя.

Имаше и още нещо.

ДеУит Олбрайт ме караше да настръхвам. Той беше едър и мощен мъж. Насилието лежеше стаено в него, готово да изригне всеки миг. Издаваха го плещите му. Аз обаче също бях едър. И като повечето млади мъже никога не обичах да си признавам, че страхът може да ме разколебае при вземането на решения.

Не знаех дали Олбрайт беше наясно с това, но той ме бе уловил в капана на собствената ми гордост. Колкото повече се боях от него, толкова по-сигурен ставах, че ще приема предложената от него работа.

Адресът, който ми беше дал, представляваше дребна, жълтеникавокафява сграда на Алварадо. Околните здания се извисяваха над нея, но не бяха толкова стари или отличаващи се като нея. Влязох през врата от ковано черно желязо и се озовах в коридор испански стил. Беше безлюдно, нямаше даже и указател на стената, само една дълга стена с боядисано в кремаво врати без табелки върху тях.

— Извинете ме.

Гласът ме накара да подскоча.

— Какво? — Извърнах се и видях дребосъка.

— Кого търсите?

Беше дребен бял мъж с костюм-униформа.

— Търся, а… — заекнах аз. Името излетя от паметта ми. Стиснах с всички сили очи.

Беше ми навик, придобит в Тексас от детските ми дни. Понякога, когато някой бял мъж, представител на властта, внезапно ме спреше, аз си изпразвах съзнанието, за да не мога да произнеса и дума. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре“, така ме учеха тогава. Ненавиждах се за това, но съща така ненавиждах и белите, и цветнокожите, които ме караха да се чувствам така.

— Мога ли да ви помогна? — попита белият мъж. Имаше червеникава къдрава коса и източен нос. — Приемаме доставки само между девет и шест — добави той, като видя, че не мога да отговоря.

— Не, не — отвърнах, като се напрягах да се сетя.

— Да, да. А сега по-добре си тръгвайте.

— Не, искам да кажа, че…

Дребният човечец заотстъпва заднишком към един малък подиум, изправен до стената. Разсъдих, че там трябва да бе скрил палката.

— Олбрайт! — изревах.

— Какво? — изрева той в отговор.

— Олбрайт! Дошъл съм да се срещна с Олбрайт!

— Олбрайт кой? — В очите му имаше нескрито подозрение, а ръката му се протягаше зад подиума.

— Мистър Олбрайт. Мистър ДеУит Олбрайт.

— Мистър Олбрайт?

— Да, него търся.

— Да не доставяте нещо? — попита ме той, протягайки мършава ръка.

— Не. Имам среща. Искам да кажа, трябва да се срещна с него. — Ненавиждах този дребен човечец.

— Трябва да се срещнете с него, казвате? А не знаете името му?

Поех си дълбоко дъх и много бавно произнесох:

— Тази вечер имам среща с мистър ДеУит Олбрайт, по всяко време след седем.

— Трябва да се срещнете с него в седем? Сега е осем и половина. Вероятно си е отишъл.

— Той ми каза по всяко време след седем.

Дребосъкът отново протегна ръка към мен.

— Даде ли ви някаква бележка, с която да дойдете тук след работно време?

Поклатих глава. Бях готов да разпоря лицето му както на времето бях постъпил с друг бял мъж.

— Добре, как тогава да разбера, че вие не сте просто крадец? Не можете дори да си спомните името му и искате от мен да ви пусна вътре. Ами че вие можете да имате съучастник, който да ме дебне само да ви пусна вътре…

Отвращението ми нарасна до непоносими граници.

— Зарежи ги тия, човече — казах. — Просто му кажете, когато го видите, че мистър Ролинс е тук. Предайте му, че следващият път, когато поиска да се срещнем, да ми даде бележка, защото вие не пускате никакви мръсни негри да влизат в офиса ви без бележки!

Бях на косъм да му затръшна вратата. Белият дребосък ме беше убедил, че съм сбъркал мястото. Нямах нищо против да се прибера у дома. Парите можех да си ги намеря и по друг начин.

— Задръжте така — каза той. — Само ме изчакайте. Ей-сега ще се върна. — Той изчезна зад една от кремавите врати, като я затръшна. Миг по-късно дочух секретът да изщраква.