Дявол в синя рокля

След няколко минути вратата се отвори, по същия рязък начин, и той ми махна да го последвам. Докато ме пропускаше през прага, очите му не спряха да шарят наоколо. Сигурно се оглеждаше за съучастниците ми.

Коридорът извеждаше на един открит двор, покрит с тъмночервени тухли и три едри палми, които се издигаха високо над покрива на триетажната сграда. Вътрешните коридори на горните два етажа бяха обгърнати от дървени решетки, по които бяха плъзнали бели и жълти лозници. По това време на годината небето беше още светло, но луната вече надзърташе над вътрешния покрив.

Дребосъкът отвори още една врата в дъното на двора. Тя отвеждаше до една грозна метална стълба в чревата на сградата. Прекосихме едно прашно котелно помещение до един безлюден коридор, боядисан в овехтяло зелено и драпиран с провиснали паяжини.

В дъното на коридора имаше врата със същия цвят, ощърбена и мръсна.

— Ето — произнесе дребосъкът.

Благодарих му и той се дръпна от мен. Повече не го видях. Често си мисля за това, с колко само хора ми се е налагало да си имам работа в продължение на няколко минути, след което изчезваха завинаги. Баща ми беше същият; майка ми и тя не беше по-различна.

Почуках на грозната врата. Очаквах да видя Олбрайт, но вместо това вратата ме въведе в малко помещение с двама странно изглеждащи мъже.

Този, който отвори вратата, беше висок и слаб с къдрава кестенява коса, кожа тъмна като на индиец, кафяви очи толкова светли, че изглеждаха като златни. Приятелят му, подпрял се върху друга врата на отсрещната стена, беше нисък и биеше малко на китаец около очите, но когато го погледнах за втори път, не бях много сигурен за расата му.

Мургавият мъж се усмихна и протегна ръка. Помислих, че иска да се ръкуваме, но вместо това започна да ме потупва отстрани.

— Хей, ти! Какво ти става? — изблъсках го рязко аз. Потенциалният китаец мигновено пъхна ръка в джоба си.

— Мистър Ролинс — произнесе мургавият с непознат акцент, без да спира да се усмихва. — Разтворете малко ръцете си, ако обичате. Просто проверявам. — Усмивката му прерасна в широко ухилване.

— По-добре не си протягайте ръцете, човече. Не позволявам на никого да ме опипва по този начин.

Дребосъкът полуизмъкна нещо от джоба си, не можах да видя точно какво, след което пристъпи към нас. Захиленият се опита отново да ме опипа, но аз го сграбчих за ръката.

Очите на мургавия блеснаха, той ми се усмихна за секунда, и после се обърна към партньора си.

— Спокойно, Мани, чист е.

— Сигурен ли си, Шариф?

— Разбира се. Всичко е наред, само дето е малко нервен. — Зъбите на Шариф проблеснаха между пълните му устни. Продължавах да стискам китката му.

— Обади му се, Мани — каза Шариф.

Мани върна ръката си в джоба и после отново я извади, за да почука на вратата зад себе си.

След минута ДеУит Олбрайт отвори.

— Изи — усмихна се широко той.

— Не иска да го проверим — оплака се Шариф когато пуснах ръката му.

— Спокойно — отвърна Олбрайт. — Исках само да се уверя, че е сам.

— Ти си шефът. — Шариф звучеше на уверен в себе си човек, дори до известна степен арогантен.

— Двамата с Мани можете да си тръгвате — усмихна се Олбрайт. — Ние с Изи имаме да обсъдим една малка работа.

Мистър Олбрайт мина зад едно крупно жълто бюро и намести обувките си редом до една наполовина пълна бутилка Уайлд Търки. На стената зад него висеше календар с кошница, пълна с боровинки. Иначе стената беше пуста. Подът беше същият: скучен жълт линолеум, напръскан с разноцветни петънца.

— Заповядайте, седнете, мистър Ролинс — произнесе мистър Олбрайт, като ми махна към стола пред бюрото му. Шапката му бе изчезнала нейде, също и сакото. Под лявата му мишница висеше бял кожен кобур. Дулото на пистолета почти докосваше колана му.

— Добри приятели сте си намерили — казах, докато оглеждах пистолета му.

— Те са също като теб, Изи. Когато ми се наложи да ползвам малко мускули, веднага им завъртам по една шайба. Има цяла армия мъже, специализирани в най-разнообразни работи, и със своя цена, разбира се.

— Онзи дребният, да не е китаец?

Олбрайт повдигна равнодушно рамене.

— Казва ли ти някой. Израснал е в сиропиталище, в Джърси Сити. Нещо за пиене?

— Разбира се.

— Едно от предимствата, когато работиш за себе си. Не трепериш, че шефът ми може да си пъхне носа всеки момент в бюрото ти и да зърне бутилката. Винаги я държа отгоре. „Искаш ли му удариш по глътка? Няма проблеми, авер. Не ти харесва? Вратата е точно зад теб.“

Той наля две чашки докато говореше, които бе извадил от чекмедже в бюрото си.

Пистолетът ме заинтересува. Дръжката и дулото бяха черни; единствената част от вещите му, които не бяха бели.

— Значи, искаш работата, така ли, Изи? — попита ме той докато се привеждах да взема чашката от ръката му.

— Ами, зависи от това, каква точно работа имате предвид.