Дяволската колония

Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.

- Ще я върнем.

01:38

Солт Лейк Сити, Юта

Беше минал почти час, откакто Кай разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.

В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.

Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.

Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.

Кай пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.

Преди обаждането на Пейнтър я бяха затворили в една от спалните на апартамента и тя бе убедена, че чичо й е мъртъв. Беше сигурна, че ще я убият. Не й пукаше. Чувстваше се абсолютно пуста отвътре и просто беше седнала на леглото. Страхът още си беше тук, навит като змия около основата на гръбнака й, но изобщо не можеше да се сравнява с опустошението вътре в нея. Беше видяла твърде много кръв, твърде много смърт. Собственият й живот нямаше особен смисъл. Помисли си дали да не счупи огледалото в банята и да си разреже вените, за да си възвърне поне толкова контрол върху самата себе си.

Но дори това й се струваше прекалено тежка борба.

Просто нямаше сила за нея.

После дойде обаждането. Чичо й беше жив, професорът и Джордан също, дори и онзи ходещ гардероб Ковалски. Беше видяла снимката им на екрана на компютъра на Рафаел, някакъв кадър от новинарско съобщение за спасяването на групата.

След обаждането пустотата се запълни с ликуване, което осветяваше с топла светлина тъмните местенца в нея. Последните думи на чичо й още звучаха в главата й.

„Ще дойда да те прибера. Обещавам“.

Той нямаше да я изостави - и тя му вярваше, и именно това сега разпалваше задушаващия ужас. Изведнъж отново й се прииска да живее и заради това желание отново имаше какво да изгуби.

Но от това нямаше спасение.

Погледна към единствената си компания на масата - мускулестата чернокожа Ашанда. Отначало Кай бе изпитала ужас от нея, но пък тогава тя нажежаваше железа в огъня и измъчваше хора по заповед на Рафаел. С времето обаче страхът й се превърна в неудобство, примесено с любопитство.

Коя беше тази жена?

Различаваше се от останалите и явно не беше войник, макар да се биеше за Рафаел. Кай си я представи как се появява от сенките в онази пълна с кал пещера, как тича с пъргавина и скорост, които сякаш не отговаряха на размерите й. Беше я видяла и да работи на компютъра - черните й пръсти летяха над клавиатурата, докато Кай разговаряше с Пейнтър. Но тя определено беше нещо повече от техническо лице.

На ярката светлина Кай забеляза смътни белези, които образуваха редици от мънички точици по ръцете й, почти като на кожата на крокодил. Имаше ги и по лицето й, дори повече: образуваха шарки, които подчертаваха тъмните й очи и продължаваха като криле от двете страни. Косата й беше сплетена на стегнати черни плитки, започващи от темето и спускащи се към челото и раменете.

Кай гледаше как жената се взира в Рафаел. Досега бе виждала само пустота в очите й, но вече не беше така. Дълбоко в тези черни огледала се таеше тъга. Ашанда седеше толкова неподвижно, че сякаш се страхуваше да не я видят, но в същото време искаше нещо повече. В погледа й имаше също и преданост, както и умора. Седеше като куче, очакващо докосване от господаря си и знаещо, че това ще е единственото, което ще получи.

Унесът й беше прекъснат от позвъняването на телефон.

Кай рязко се обърна.

„Най-сетне“.

01:44

Рафаел оцени по достойнство точността. Директорът на Сигма се беше обадил в минутата, в която беше обещал. Слиса го предложението му, което отново бе крайно неочаквано.

- Примирие? - повтори Рафе. - Между нас? И каква полза имам от това?

Гласът на Пейнтър си остана напрегнат.

- Както обещах, ще ви кажа къде се намира Четири- найсетата колония. Но това няма да ви е от полза. Намиращото се там ще експлодира след около четири часа и половина.

- В такъв случай, мосю Кроу, ако искате племенницата ви да остане жива, по-добре да направим размяната колкото се може по-бързо.

- Чуйте ме, Рафаел. Ще ви кажа сега. Четиринайсетата колония е скрита някъде в националния парк Йелоустоун. Не се съмнявам, че намирате подобно местоположение за напълно логично, нали?

Рафе се мъчеше да проумее драстичния обрат на нещата.

„Уловка ли е това? И с каква цел?“

Пейнтър продължи все така бързо: