Дяволската колония

Рафаел ги беше изпреварил, но той имаше преднина, тъй като бе тръгнал от Солт Лейк Сити. Двата екипа трябваше да се срещнат в „Олд Фейтфул Ин“, колосалната забележителност на парка, построена в началото на двайсети век. Седеметажният хотел в селски стил, със стръмни покриви и тежки греди, беше най-голямата дървена постройка на света, изградена от местни борове и камък.

От него се откриваше идеален изглед към съименника му.

Плъзгачите на хеликоптера тъкмо докоснаха земята, когато Олд Фейтфул оживя. Огромна струя пара и гореща вода полетя на шейсет метра във въздуха. Най-прочутият гейзер в долината изригваше приблизително на всеки деветдесет минути.

Пейнтър се молеше долината все още да си е на мястото за следващото представление.

Зад гейзера тъмната река Файърхол се виеше между още гейзери с шантави имена - Бийхайв, Спазмодик, Слърпър, Литъл Скуърт, Джайънтес⁹¹ и много други, наред с множество езерца и димящи извори.

Вратата на хеликоптера се отвори и групата на Пейнтър се озова в невероятен свят. Само че не бяха дошли да гледат забележителности.

- Смърди - отбеляза Ковалски, но Пейнтър не знаеше дали има предвид миризмата на сяра във въздуха, или ситуацията, в която се намираха. Гигантът се огледа кисело и се загърна по-плътно в шлифера си.

Кучето на Ханк тутакси изтича да маркира една лампа. Джордан помогна на професора да слезе от хеликоптера. Пейнтър се беше опитал да убеди младежа да остане във Флагстаф, но той отказа, като се аргументира доста добре.

„Ако се провалите, така или иначе умирам. Така че предпочитам да участвам“.

Но Пейнтър знаеше какво всъщност е накарало Джордан да дойде на север. Младежът се взираше в хотела. Не се възхищаваше на архитектурата, а се опитваше да зърне Кай. Пейнтър също беше неспокоен.

Съдбата на света е прекалено огромна концепция, за да можеш да я приемеш присърце и да я проумееш напълно.

Така че всичко се свежда до хората, които обичаш.

Страхът се четеше ясно по лицето на Джордан, тревогата за едно-единствено ужасено момиче сякаш стискаше гърлото му. Самият Пейнтър също се молеше да успее да види Лиза отново. Последният им разговор по телефона беше по принуда кратък предвид обстоятелствата. Приятелката му се държа мъжки, но той чу сълзите зад думите й.

- Да вървим - каза Пейнтър.

Роналд Чин вървеше с майор Ашли Райън. След тях трима войници от Националната гвардия носеха големи куфари. Райън беше посрещнал хората си от Юта на летището в Монтана, а Пейнтър бе наредил да докарат куфарите с оборудването.

Преди да тръгнат от Флагстаф, Пейнтър се беше договорил с Рафаел всеки екип да включва еднакъв брой хора. Не искаше да се стигне до мерене на мускули. Имаха работа и тя трябваше да бъде свършена с колкото се може по-малко драми.

Стигна до хотела и отвори огромните дървени врати, боядисани в яркочервено и обковани с черно желязо. Гледката вътре го остави без дъх. Сякаш влизаше в осветена от лампи пещера, направена от дървени трупи. Грамадният обем на четириетажното пространство го накара да погледне нагоре. Към покрива се изкачваха балкони и стълбища с парапети от разкривени борови трупи с обелена кора, които блестяха в златисто. В средата се издигаше огромна каменна камина, която играеше и роля на централна колона.

Пространството изглеждаше още по-грамадно, защото бе пусто. Подобно на парка, хотелът също бе евакуиран с изключение на петима служители, които бяха предпочели да останат и да пазят любимото си работно място. Напразен жест. Никой не можеше да предпази нищо от онова, което предстоеше - можеха само да се опитат да го спрат.

Рафаел и хората му се бяха настанили около няколко масички за кафе. Голяма грубо скована маса беше донесена явно от ресторанта и превърната в импровизиран компютърен център. Трескаво се разполагаха сървъри, монитори и друга електроника под надзора на изнервен мършав техник и чернокожата жена.

Иззад жената надникна Кай.

-      Чичо Кроу...

Джордан се затича към нея.

- Кай!

Лицето й грейна, когато видя и него. Пристъпи да го поздрави и вдигна ръка да го прегърне, но чернокожата я дръпна за китката и я спря. Чу се дрънчене на метал и Пейнтър видя, че африканката всъщност не държи Кай. Двете бяха закопчани с белезници една за друга.

Джордан също го забеляза и се закова на място.

- Какво означава това? - попита Пейнтър и пристъпи напред.

-      Просто застраховка, мосю Кроу. - Рафаел се надигна от стола, като си помагаше с бастуна. Намръщи се от болка. Явно пътуването бе изтощило крехкото му тяло.

- Какво искате да кажете? Имаме уговорка.

- Точно така. Аз държа на думата си. Разбрахме се да ви върна племенницата жива и здрава веднага щом разкриете местоположението на изгубения град.

- Което и направих.

- Което не сте направили. — Рафаел обгърна с жест хотела и целия парк. - Къде е градът?

Пейнтър си даде сметка, че французинът е прав. Впери поглед в отчаяните очи на Кай. По време на размяната на реплики беше хванала ръката на Джордан. Едва сега Пейнтър видя гривната на другата й китка. На нея мигаше мъничка червена лампичка.

Рафаел забеляза накъде е насочено вниманието му.