Дяволската колония

Върна се при бюрото си, замислен за последствията от домашен терорист, при това коренен жител. Рядко се замисляше за собствения си произход, още повече че беше прекарал по-голямата част от младините си при приемни родители. Майка му страдаше от депресия и бе наръгала баща му след седем години брак и раждането на сина им. След това той продължаваше да поддържа известни контакти с индианските си корени благодарение на многобройните роднини от племето на баща му. Но след подобно бурно и хаотично детство започна да набляга повече на втората част от определението „коренен американец“.

Почукване на вратата го изтръгна от унеса. Вдигна очи и видя на прага Роналд Чин, геолога на Сигма.

- Реших, че трябва да видите това.

Пейнтър му махна да влезе, като почти очакваше геологът да се наведе, за да мине през вратата. Чин беше висок над метър и осемдесет и не се сниши само защото си бръснеше главата. Беше облечен със сив лабораторен комбинезон с разкопчан наполовина цип. Отдолу се виждаше тениска на армейски рейнджър.

- Какво има? - попита Пейнтър.

- Преглеждах някои от докладите и попаднах на нещо, което може да се окаже важно. - Чин остави папка на бюрото. - От доклада на един гвардеец от мястото на произшествието, майор Ашли Райън. Повечето от въпросите са около самоличността на атентаторката и събитията, довели до взрива. Майор Райън обаче изглежда много по-развълнуван от самия взрив.

Пейнтър се поизправи в стола си и посегна към папката.

- Ако отворите на осемнайсета страница, отбелязал съм най-важните места.

Пейнтър отвори доклада, прелисти страниците и прочете отбелязаните с жълто редове. Бяха само няколко реплики, но последното твърдение на майора смрази кръвта му.

Прочете го на глас:

- Земята... сякаш се стапяше...

Чин стоеше с ръце зад гърба от другата страна на бюрото.

- Отначало си помислих, че има нещо странно около взрива. Затова се консултирах със специалиста по взривовете на Сигма. Той стигна до същото заключение. Ако детонацията е била толкова силна, че да пропука материковата скала и да стигне до геотермалния извор, радиусът на взрива би трябвало да е десет пъти по-голям.

- Точно така - обади се дрезгав глас откъм вратата. - Просто гърмежът не е достатъчно силен.

Пейнтър се обърна натам. Явно новият бомбен специалист на Сигма беше дошъл да подкрепи преценката си лично. Беше се опрял на рамката на вратата. Беше с двайсетина сантиметра по-висок от Чин и с двайсетина кила по-тежък, при това предимно мускули. Тъмната му коса бе къса като четина, но въпреки това я мажеше с гел. Беше облечен също като Чин, но ако можеше да се съди по голите му гърди, отдолу не носеше нищо.

Дясната му ръка мачкаше нещо като пластилин..

Пейнтър го погледна загрижено.

- Ковалски, това да не е пластичен експлозив от оръжейната?

Бомбаджията се поизправи и сви стеснително рамене.

- Помислих си дали да не направя някой опит...

На Пейнтър му призля. Джо Ковалски беше бивш морски пехотинец, постъпил в Сигма преди няколко години. За разлика от останалите, беше по-скоро осиновен, отколкото нает. Беше грубата сила в екипа, но Пейнтър подозираше, че в него може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед, че под тъпата външност се крие остра жилка.

Или поне така се надяваше.

Бе разучавал досието му, откакто Ковалски беше постъпил в Сигма, бе преценил наклонностите и уменията му и накрая го бе натоварил с онова, в което, изглежда, го биваше най-много - да вдига във въздуха разни неща.

Вече започваше да съжалява за решението си.

- Не мисля, че ще има нужда от опити. - Почука с пръст папката на бюрото. - Чете ли доклада?

- Прегледах го по диагонал.

- Какво е мнението ти?

- Определено не е пластичен експлозив. - Ковалски смачка меката топка в юмрука си. - Гръмнало е нещо друго.

- Някакви предположения?

- Не и без да огледам зоната на взрива. Трябва да взема проби. Без улики нищо не става.

Точка за Ковалски. Заключението му беше приемливо.

- Е, някой знае истината. - Пейнтър се облегна в стола си и погледна към екрана със замръзналия образ на атентаторката. - Тоест, ако успеем да я намерим.

14:22

Юта

Кай се скри в гъсталака планински върби покрай студения поток. Коленичи, загреба шепа вода и пи. Пропъди глождещите я тревоги за разни чревни паразити. Водата тук беше повече или по-малко чиста, а и бе толкова жадна, че беше готова да рискува.

След като разкваси уста и утоли донякъде жаждата си, тя скри лице в мокрите си ледени длани. Студът й помогна да се съсредоточи.

Дори със затворени очи не можеше да заличи картината от ума си. Докато бягаше от пещерата, за миг се бе обърнала - точно навреме, за да види ослепителния блясък, последван от оглушителния грохот. Писъците и виковете я преследваха дълбоко в гората.

„Защо изпуснах раницата?“

Джо Хоукс беше обяснявал до безкрай, че пластичният експлозив е безопасен. Беше казал, че може да стреля в него, без да се случи нищо. Тогава какво се беше объркало? И без това уплашена, Кай стигна до едно ужасно заключение. Нима някой от УАХАЯ беше видял бягството й и се бе обадил да задействат взрива?